3:46 а.m.
Исках да се махна от задуха. Нямаше и капка кислород. Въздухът беше отрова. И не, не от цигарения дим, който се беше пропил отдавна в кожата ми… И не, не от ферментиралите изпарения, идващи от устите на алкохолизираните гости. Не можех да дишам, защото нямаше откъде. Нямах нос, нямах дробове, нямах тяло, нямах „Аз“.Нямаше ме.
Бях изчезнала някъде. Нямаше ме, но не можех да дишам. Усещах, че се задушавам. Задушавах се от липсата си. Бях смачкана. Като свършил фас, вече никому ненужен. Намачкана, там в пепелника на всички клиенти, аз бях фасът, който щеше да изслуша тонове с дим. Там в пепелника, смачкана и умряла, без да мога да кажа нищо.
Повдига ми се… Мисля, че има някакъв лимит на всичко, и моят лимит да бъда „фас“ дойде.
- Красива си!
- Направи си кафе, аз черпя!
- Ухаеш хубаво!
Чувам само:
- Ти си фас.
Истината е, че в едно кафене, виждаш хората съвсем истински. Те идват, усмихват се, мръщят се, приказват си, пият, напиват се и винаги дрънкат… я за разбития си брак, я за ...