2.
По обяд пред кръчмата останаха само няколко човека. Вярно, в селото живееха малко семейства – времето вземаше своя данък и често след това в къщата оставаше само вдовецът или вдовицата. По обяд мъжете се прибираха при жените си – да видят какво са сготвили, да хапнат. Макар че много рядко тук се готвеше нещо различно от вчера или утре. А и защо? Двамина са, не им е до търсене на разнообразие и оригиналност. Да има нещо там – кулинарните излишества бяха останали в миналото. Едно, че организмът не издържаше претоварване с храна, второ – пенсиите не бяха предвидени за нормален живот…
Още повече, че тези, които живееха сами, нямаха и излишно време за глезотии. Хляб като основа, лятно време нещо от двора – доматки, краставички, добавка от магазина – сиренце, кашкавалче, от стрехата някоя оцеляла наденичка. А зимата почти същия рецептурник, но зеленчуците в туршиен вид…
И, разбира се, понякога хората си готвеха. Така – за разнообразие. Пенсионерската манджа беше простичка – лукът се запържва и се прибавят разни неща, от които става яхния. Понякога дори с месо, най-често бройлер…
Та по обяд площадът беше почти пуст. На една маса седяха Мешо и Найден, на съседната Кръстев, Минчев и Киро. За Кръстев това беше новаторско – той си беше домошар човек, прибираше се при жена си и по обяд, и привечер, в кръчмата рядко оставаше след мръкване. Най-често го виждаха на чардака, в люлеещия се стол, с някоя книга в ръка. Но тоя път остана и, когато разтревожената му жена се появи от северния край на пътя, само й махна с ръка и тя спокойна се прибра обратно…
Мешо държеше парче баница – това им предложи Дойно за хапване. Заливаше тестото с лимонада. В селото докарваха всякакви напитки – зависи експедиторът какво е имал под ръка. Но Мешо си беше консерватор и не признаваше нищо, освен лимонадата. Ракията беше оставил. И там имаше принципи – сутрин по една за отскок, а после след залез слънце. Приказката с хубав човек върви и без омайване на мозъка или каквото там е останало…
А, според него, тук се бяха събрали хубави хора. Е, понякога дразнещи го – Минчев с праволинейността, Кръстев с даскалуването си и след пенсия, Найден със скептицизма, Киро с непризнаването на авторитета Мешов…
-    Кога почваме, кмете? – рече Мешо.
Минчев замълча. То е лесно да се планира, ама да се докладва на областния… Че и от полицията ще се заинтересуват, граничните ще дойдат… Вярно – хич ги няма покрай оградата, ама да пишат протоколи и да мърморят на кметовете, могат…
-    Може още довечера – предложи Найден – Ей го – аз съм свободен, ти си готов, нали?
Мешо кимна и размаха празната найлонова бутилка към Дойно. Оня се наведе, извади изпод стола си друга и тръгна към тях…
-    И аз ще дойда – каза Кръстев.
-    Пример ще даваш, а? – захили се Мешо, после стана сериозен – Даскале, шегата настрана, но ние с Найден и братовчеда ще се оправим. А ти остани с някого в къщата на дядо Кольо. Та, ако нещо…
Кръстев поклати глава одобрително. Наистина – взеха решение, но трябваше да се съставят групите, да се разпредели кой кога ще е на пост, да се предвиди кой с кого ще може да бъде. Селото не беше голямо, ама си имаше своите приятелства, раздори, дори родови омрази. Та трябваше да се помисли. Затова се обърна към Минчев:
-    Кмете, ти познаваш хората. Направи групите. По трима за Горското, по двама за селото. И гледай с пушките как ще е. Че да не се окаже някоя тройка само с джобни чекийки…
Минчев се съгласи, но се замисли в каква каша се забърква. Увлече се по общата идея, а сега ще излезе отговорен за всичко. Нали е кмет…