Тръгвам си. Няма смисъл. Взех в един малък куфар най-необходимите неща за път, заключих го с три катинара и го овързах с дебел ластик. Стана студено и се захлюпих с моя стар шлифер. На спирката беше много ветровито. Стара, неизползвана от години междуградска спирка, някъде край полето, между две анонимни села. Спирка от ръждив винкел, без стъкла, обрулена от вятъра и размазана от калта на минаващите коли. Така, както е ръждив и кален животът. Стоя с часове всяка вечер на спирката, на която никой не спира и чакам. Не минава и пукната кола. И добре така. Колите дасаждат с грозните си форми и нарушават само вътрешния мир на човека. Аз чакам на стоп. Всяка нощ. И не искам никой да ми спре. Поне не и тези досадни същества живеещи на тази планета. Хората са плевели. Вируси. Точкова мутация в генома на вселената. Гмеч. Чакам гледайки нагоре. Чакам Блейк и седморката му. Чакам Хан Соло или дори Дарт Вейдър. Няма значение, който и да мине и ми спре стопа, ще се кача. Само да се махна от тука. Б ...