Тръгвам си. Няма смисъл. Взех в един малък куфар най-необходимите неща за път, заключих го с три катинара и го овързах с дебел ластик. Стана студено и се захлюпих с моя стар шлифер. На спирката беше много ветровито. Стара, неизползвана от години междуградска спирка, някъде край полето, между две анонимни села. Спирка от ръждив винкел, без стъкла, обрулена от вятъра и размазана от калта на минаващите коли. Така, както е ръждив и кален животът. Стоя с часове всяка вечер на спирката, на която никой не спира и чакам. Не минава и пукната кола. И добре така. Колите дасаждат с грозните си форми и нарушават само вътрешния мир на човека. Аз чакам на стоп. Всяка нощ. И не искам никой да ми спре. Поне не и тези досадни същества живеещи на тази планета. Хората са плевели. Вируси. Точкова мутация в генома на вселената. Гмеч. Чакам гледайки нагоре. Чакам Блейк и седморката му. Чакам Хан Соло или дори Дарт Вейдър. Няма значение, който и да мине и ми спре стопа, ще се кача. Само да се махна от тука. Бих сключил договор дори с Империята да им чистя тоалетните или да копая на лозето на принцеса Леа. Все ми е тази. Вземете ме от тук.
Сутрин, преди да се събудят селските кучета и да ме подгонят край спирката, се завивам със стария си шлифер и се прибирам. През деня съм аз. Такъв, какъвто се иска от мен да съм. Примерен гражданин, редовен данъкоплатец, редовно възмущаващ се на неправдата и имащ винаги будна гражданска позиция. Храня се редовно, имам отлична чревна перисталтика, на която би завидял и най-мощния самосвал. Мога да повръщам без да си бъркам с пръст в гърлото, мога да разглобя и сглобя автомат Калашников за секунди, да кажа колко е висок връх Джомулунгма. Мога да копая, да готвя, да пера със сапун, да поправям транзистор, да гледам деца, да пия бира с мастика, да говоря чужди езици. Мога да преча, да досаждам, да помагам, мога да съм добър, да съм лош, да съм невидим.
Вечер, когато почне да се стъмва, се чувствам неориентиран. Къде съм? Аз ли съм? Тук ли съм? Защо? Защо изобщо? Толкова ли е важно колко е висок връх Джомулунгма, изобщо на кой му трябва този връх? Ако ме няма какво? Ако теб те няма? Хората са паразити. Паразити с големи глави. И за какво са им тези глави?! 100 години живот и 100 години ядене, пиене е сране. Отрежете им главите, оставете им само устата и червата. И ако обичате елате и ме вземете от тук. Приготвил съм си куфара и ви чакам на спирката. Онази ръждивата, без стъкла, оцапана с калта на хората. Нарочно си избрах нея, там никой не минава и няма начин да види, когато ме вземете. Не искам никой от тези идиоти да дойде с мен. Елате и ме вземете, не ме карайте да ви се моля, щото и вие ми вдигате кръвното. Утре съм на уролог, много ми тече уретрата тези дни, няма смисъл да идвате, но после ви чакам. Всяка вечер. Ще ме познаете по куфара и по шлифера.
Стоя цяла нощ и гледам нагоре. И чакам. Ирония на съдбата или не, но аз не вярвам в звездите. Изобщо не вярвам че има космос, че има звезди, че някой там горе кръстосва вселената и се чуди къде да кацне. А това прави живота още по незначим. Сега и нощта загуби смисъла си. Остава да се прибера и да продължа да ям, да повръщам и да подържам редовната си перисталтика.
На път за вкъщи минах през едно село, на края на което има също една стара, ръждива спирка, цялата оцапана с кал. До нея се беше подпрял един старец, завит в стария си шлифер. В краката му имаше стар куфар. За първи път в живота си се усмихнах истински.
Николай Михайлов
18.05.2010
© Николай Todos los derechos reservados