Глава пета- Станоз

          „Есента беше настъпила необичайно рано. Планината се беше покрила със злато и охра, а небето над нея беше почерняло от някакви странни птици,  които  се виеха безшумно над малкото градче, като черен градоносен облак. Часове наред се виеха високо в небето и след това изчезваха така внезапно както се бяха появили. И най-старите хора не си спомняха някога над небето на Станоз да са се появявали такива големи черни птици.  Странно беше, че те не издаваха никакви звуци, сякаш бяха онемели от ужасите на които бяха станали неволни свидетели през изминалите месеци.

         А  и „йергира“ беше притихнал като птиците. На чаршията нямаше обичайното оживление. Кепенците на дюкяните бяха безнадеждно неподвижни, месеци наред не бяха се вдигали, пък и тези които обикновено ги вдигаха  принудително се бяха  преселили в един по-справедлив  свят. Масите пред кафенето на Мардирос  бяха покрити с дебел слой червеникава прах. Наоколо цареше тягостна тишина, не се чуваше нито търкалянето на заровете, нито чаткането на пуловете по таблата, нито пък гръмогласните ругатни на някой недоволен от зара си. Филджаните за кафе лежаха над оджака вече никому ненужни, а самият той от месеци не беше виждал огън  и беше ледено студен като изворната вода на близката планина.

         По дворовете на къщите вече не се чуваха гласове на деца, , нито пък гълченето на някоя жена. Всички се бяха изпокрили по къщите  и улиците бяха пусти сякаш от панти века тук не беше стъпвал човешки крак.  Даже козите и овцете бяха онемели от нещастието сполетяло града.  Един град фантом населен с видения и окървавени спомени от близкото минало.

         Къщата на воденичаря се намираше  между черквата и училището, точно срещу къщата на свещеника Дер Хорен.  Тя беше   дълга но не висока, макар че заради баира част от къщата беше на два ката.  Плетени лескови пръти покрити с глинеста кал  образуваха стените на къщата, а покривът беше покрит с дъгообразни керемиди, сред които  стърчеше комин с калпак. Къщата не беше нова, но чичо Рапаел я поддържаше грижливо, та къщата изглеждаше като нова с ярката белота на пресно варосаните си  стени. Дворът беше голям и подреден. Леля Мариям  от сутрин до вечер шеташе из него. Беше мълчалива и работна, беше родила осем деца всичките момчета, но голямата й мъка бяха трите които погреба съвсем малки  когато „испанският“ грип връхлетя града като нечиста сила. От четирите заболели  синове само  един оживя - третият когото беше родила и кръстила на своя баща- Кеворк. Макар че чичо Рапаел беше върл протестант и не искаше да чуе за кръщане на синовете си в черква, леля Мариям тайно ги водеше  в малката черква при Дер Шмавон, който  ги кръщаваше  според обичаите на арменската  вяра. Той й се падаше далечен роднина и не можеше да й откаже, въпреки  неудобството пред Рапаел, който беше лют човек и не би му простил ругатните въпреки цялото си  уважение към стария свещеник.  

Първородният син Крикор беше на 14 години  когато турците избиха всички мъже и момчета над 15 години.  В целия град само чичо Рапаел се спаси, защото през онзи трагичен ден не беше в града, беше  останал да нощува в воденицата. Той беше единственият мелничар в околността и без него хиляди щяха да останат без хляб, не само от Станоз, но и много  турци от селата  в областта. Мюдюринът  Ибрахим Шах ага го закриляше и така, единствен той не сподели трагичната участ на сънародниците си. Другият останал жив беше Кеворк,  синът на един от първенците на града, на една от  първите жертви  Гирагос Кабамалян, който учеше в Истамбул

         През тези трагични за народа ни времена, чичо Рапаел идваше в града много рядко и то късно вечерта, когато градът беше потънал в тъмнина.

         Въпреки мълчанието на властите, ние знаехме за гибелта на хилядите арменци по пътищата през пустинята, чувахме воплите на жени и деца, чувахме дрънченето на веригите оковали невръстни деца, старци и бременни жени по пътя на Голготата на нашия народ. Молихме се денонощно да настъпи край на мъките и страданията на цял един народ, на нашия народ. Но щеше ли Господ да чуе нашите молитви, нашата молба отправена към Спасителя, това никой не знаеше.“

         Баба Сара беше дълбоко набожна и при споменаването на името на Спасителя, тя се прекръсти, извади от джоба на жилетката си малка бяла кърпичка и избърса единственото си око, където се беше появила сълза. Този ден бяхме сами в къщи и тя ми разказваше част от историята на моето семейство, семейството на баща ми през онези фатални за арменците дни, дни изпълнени със смърт и страдание, дни на погроми над беззащитни хора. Като слушах разказа на „меци“ се питах дали някога палачите ще получат заслужено възмездие, дали те или техните потомци ще се покаят и признаят злодеянията извършени над мирното население, над един трудолюбив и горд с  многовековната си история народ. Ето вече наближавам 80-те, а отговор на този въпрос никой не ми дава. Изминали са повече от 70 години  от деня в който баба Сара ми разказваше за трагичната съдба на моя народ и не мога да забравя мъката която се изписваше на лицето й докато ми разказваше за „йергира“, за родната  си къща,  за загинали  близки и съседи  и  страданията  за на които са бил подложен нашият народ.

• Меци, каква беше къщата на дядо ми?-полюбопитствах аз.

„ Със изключение на къщите на първенците,  в  нашия град къщите бяха скромни,  но уютни. Топли през зимата и хладни през горещите месеци на знойното анадолско лято. Обикновено бяха на един кат, но поради баира, на който беше построен градът, някои бяха на два. Такава беше и нашата. Наредбата беше от дърво, вълна  и кожи, понеже планината беше близо, а и животни не липсваха. Бакърени и глинени съдове заемаха важно място в кухнята, наредени  по  дървените лавици издигнати от двете страни на „тонира“ ( кръгла пещ издълбана в пода). В тази пещ се печеше най-вкусният хляб. Мажехме  го с чемен приготвен с чесън, червен пипер и малко зехтин и ядяхме с голям апетит.  Естествено всяка домакиня печеше хляба по своя собствена „рецепта“ и във всяка къща хляба имаш собствен вкус.

„През онази нощ Рапаел бил останал да нощува във воденицата. В къщата леля Мариям била сама с петте момчета, като най-малкият Армен още не бил навършил три годинки. Децата вече спели, а Мариям още била на крак и разтребвала в кухнята, когато се чули силни удари по вратата. Децата се събудили и най-малките Харутюн И Армен заплакали, докато по-големите им братчета уплашени и мълчаливи,  седели на тюфлеците постлани на пода покрит с рогозки.  Първородният Крикор отишъл в мутвака при майка си и я хванал за ръката. Ударите кънтели в нощната тишина надвесила се над малкия град. Навярно се чували и в съседните къщи, но никой не смеел да покаже глава навън, нито пък да запали светилник. Само тъжна  луната надничала иззад леки бели облачета и потапяла всичко в  сребристата си светлина. Периодично ударите се повтаряли и ставали все по-силни и по нетърпеливи. Момчето стиснало още по-силно ръката на майка си  и я повело към вратата. Едва вдигнала резето, в къщата нахлули с приглушени викове  четирима заптиета начело с Рашид бей.  Без да посегнат на майката и без да обърнат внимание на нейните викове за помощ, заптиетата грабнали трите по-големи момчета-Крикор Гъхмес и Кеворк и изчезнали в нощта.  Мариям се  молила да оставят децата, кълняла ги, даже ги заплашвала с мюдюрина, но никой не й обърнал внимание, но и никой не й посегнал.  Леля Мариям беше силна и смела жена. Бялата й кожа, дългите  коси с бакърен цвят, събрани на тила в малка топка, и едрото кокалесто тяло и придаваха войнствен вид, като на смел самурай.  Тя не се вайкала и не плакала, но била готова да защити децата си с нокти и зъби. За съжаление тя била длъжна да мисли и за двете малки момчета, останали в къщата и това я накарало да не грабне брадвата, подпряна на стената до  пещта. Разбирала, че съпротивата е безсмислена и вредна. Не забравяла нито за миг 700-те мъже и невръстни момчета, едва навършили 15 години, изклани само преди месец.

След една тежка, безсънна и неспокойна нощ, още рано сутринта Мариям грабнала  Армен, хванала Харутюн за ръката и отишла право при мюдюрина Ибрахим бей.

 И пред него не плакала, не се вайкала, не молила за милост, а питала защо са отвлекли децата й.  Застанала  с открито лице пред  турчина, пронизвала Ибрахим ага със студен  поглед и питала „къде са ми децата“. Мюдюринът бил стреснат , изненадан и тайно се възхищавал от куража на тази жена, осмелила се да го безпокои в покоите му в този ранен час, за да иска обяснение  от него - управителя на града, за синовете си. Мюдюринът  я успокоил, че нищо лошо няма да им се случи, че за тяхно добро трябва да се отдалечат от града и момчетата ще се върнат при нея когато нещата се успокоят. Но не казал къде са отведени синовете й.

Нарамила тежката участ на майка, загубила синовете си, леля Мариям  затътрила, тежките като олово, крака обратно към опустелия дом. По пътя не проронила нито една сълза, само дето нещо я душело в гърдите, остра болка пронизвала майчиното сърце и този ден в бялата й гръд се родило онова злокачествено зърно, което след 20 години отнесе баба ти“.- каза Сара „мецмайриг“ и отново извади бялата кърпичка от джобчето на черната си жилетка, която беше изплела сама.

      Глава пета- Родосто

Бяха изминали две години от представлението. Малката шивачка бързо напредваше в занаята.  Беше усвоила всичко което една „калфа“ трябва да знае и може и спокойно можеше да бъде наречена и „майстор“, но й пречеше възрастта.  Г-жа Манушаг отдавна беше забелязала таланта на момичето, което рисуваше майсторски,  съчетаваше умело багрите и сама създаваше свои модели, които старателно криеше между кориците на една стара тетрадка. Самата тетрадка лежеше затрупана от остатъци от платове, които използваха за биета, гарнитури и дрешки на куклите, които се продаваха  на великденския базар в черквата „Свети Крал“, който организираха с благотворителна цел, съпругите на местните първенци.

В Родосто имаше много  арменци лекари, адвокати, учители, даже съдии и дипломати по гръцко време.  Имаше богати търговци на едро и инженери-строители, както и държавни служители. Една от най-богатите и известни фамилии беше семейство Агопович,  в чиято прекрасна къща през 1912 година беше отседнал самият български цар Фердинанд  със синовете си. Най-хубавите къщи  принадлежаха  на богати арменски семейства- Карамфилян, Аджарян,  Джамджиян, Шушанян,  Малакян  и други. Макар и дървени къщите бяха солидни и красиви, с еркери и балкони, на 2-3 етажа, с прекрасни  градини в задните  дворове,  с асми, цветя и плодни дръвчета, където децата играеха, жените прекарваха следобедите със съседки и приятелки на чашка кафе и  сладки приказки, а вечер  под сянката на асмата мъжете си пиеха мастиката и разказваха на жените и възрастните си родители за живота и новостите по чаршията, за новините от „Стамбол“, за предстоящите  арменски празници и изяви, а понякога и за тревогата и опасностите,  които се чувстваха в живота на християнската общност в града.

След края на Първата световна война, имаше кратък период на затишие. Алъш-вериша се беше увеличил, хората сякаш се бяха поуспокоили след събитията от 1915 година и всички се надяваха, че мирът ще стане траен и арменци, турци, гърци, евреи и всички в Родосто ще заживеят отново като добри съседи, в мир и разбирателство.

Върналите се от заточение мъже бяха доказателство за  тази промяна, за надеждата  и вярата, че гоненията на християните са трагичен, но  отминал епизод от живота на града, и всички се надяваха  той да бъде забравен  завинаги.

От друга страна, по-далновидните чувстваха и виждаха, че между гърци и турци напрежението расте и всеки момент може да избухне война, която неминуемо ще засегне и арменците.

Майстор Марук се беше завърнал от заточението в Адана отслабнал до неузнаваемост, но физически здрав. Неговото тренирано от професията тяло  не беше загубило от силата си. Все още ръката му беше силна като менгеме и огромният чук беше като лека перушина за яките му мускули. Радостта на семейството му единствено беше помрачена от неизвестността на Арам. За сина си знаеха, че е в Русия като военнопленник. Там също се водеше гражданска война, но това беше всичко знаеха  за  единствения си син и се тревожеха.

Дъщерята ходеше на работа при госпожа Манушаг, напредваше бързо в занаята и парите които изкарваше от шева, помагаха на семейството да посрещне ежедневните разходи. Макар и всепризнат майстор ковач, Уста Марук вече имаше двама конкуренти, млади турци които се бяха настанили в града докато старият майстор беше заточен в Анадола и бяха отнели от Марук  част от мущериите му. За  Марук бяха останали арменците и малка част от гърците, главно рибари.

Ева беше станала дясната ръка на Майсторката и често пъти я заместваше пред клиентките. Някои жени направо търсеха  малката шивачка, даже когато Манушаг беше там. Ценяха нейния изтънчен вкус и ценните ù съвети. Майсторката се радваше на успехите на ученичката си и не спираше да я хвали пред клиентките и пред г-ца Искухи.

        Манушаг нямаше деца. Нейната слабост беше племенника ù Хосроф. Двадесетгодишният младеж често навестяваше леля си. Имаше подчертано интелигентно излъчване, големи черни очи, винаги пълни с тъга. Бледото му лице контрастираше силно с  черната му коса. Беше студент в Истанбул. Тъгата му се дължеше на вроден недъг. Беше роден с луксация на тазобедрената става и куцаше силно. Въпреки усилията на заможните му родители, консултациите с именити френски и австрийски специалисти, лек не се намери.

        Посещавайки леля си,  Хосроф често срещаше Ева. Очите му светваха, за да станат още по-тъжни само миг след това. Поздравляваше учтиво и се затваряше в наранената си черупка. Винаги усмихнато, младото момиче и не предполагаше дълбокото чувство, което младежът изпитваше към нея. То щеше да остане негова тайна за цял живот.

        Наближаваше Великден. Използвайки хубавото време, домакините изкараха килими, черги, юргани и дюшеци по дворовете, за да ги проветрят след студените зимни месеци. Тупаха, миеха, перяха и простираха. Прозорците блестяха от чистота, дворовете, изчистени и подредени, бяха готови за празнични софри и мухабети. Камбаните на християнските черкви - арменски и гръцки, биеха без настроение. Турският тигър ръмжеше застрашително и се готвеше за нов скок. Християните не искаха да ги дразнят, но Светите празници трябваше да се почетат подобаващо.

        Самодейната трупа към „ Сурп Такавор” готвеха известна музикална комедия. Целият град се вълнуваше за предстоящото представление. Както винаги момичетата на госпожа Манушаг трябваше да ушият сценичните костюми на актьорите. От 2-3 години Манушаг беше оставила на малката си помощничка тази работа. Ева проектираше костюмите, обсъждаха ги с учителката по рисуване и д-р Папазян и момичетата ги ушиваха под надзора на Ева. Често пъти докторът беше режисьор на пиесите, които се играеха от любителите артисти.

        Днес беше генералната репетиция за неделното представление. Вече всички бяха тук, артисти, музиканти, режисьорът. По настояване на Манушаг Ева беше дошла да види как стоят костюмите, за да нанесе поправки на място, ако се наложи. Арпине, главната героиня, закъсняваше. Чакаха я вече почти час. Тъкмо се канеха да изпратят нейна приятелка да провери, когато запъхтяно в малката зала влезе братчето ù. Арпине беше болна, на легло с 39 градуса температура. Докторът веднага грабна кожената си чанта и последван от момчето, изхвръкна към дома на болната.

        Върна се след четиридесет минути. Арпине беше болна от скарлатина и не можеше да напусне леглото и дома поне един месец. Отчаянието обхвана цялата трупа. Комисията по продажбата на билетите две седмици обикаляха по домовете и бяха  успели да продадат  и последния билет. Интересът към представлението беше огромен. Оставаха само четири дни. Днес беше вторник, а в неделя в 16 часа завесата трябваше да се вдигне. Всички участващи седяха унили и отчаяни. Шестмесечен труд пропадаше. Нямаше изход, представлението се проваляше. Доктор Папазян прехвърляше през ума си всички, които бяха участвали в други пиеси и търсеше тази, която би могла да замести Арпине. Имаше момичета, които биха могли да заместят болната в една комедия или драма. Но тук ставаше въпрос за музикална пиеса, водевил. Главната героиня трябваше да пее. Кой?? Мълчанието беше заело цялото пространство в залата. По лицата на тези ученици, занаятчии, домакини, влюбени в театъра и готови да пожертват всичко за любимото си занимание, се четеше разочарование и печал.

В  този момент погледът на учителката падна върху Ева, която беше тук за да поправи някой костюм, ако имаше нужда.  Тя пееше хубаво, имаше плътен глас, не познаваше нотите, но много обичаше да пее. Докато работеше, по цял ден си тананикаше разни песни или мелодии, а когато беше сама, пееше хубави песни, които беше научила от брат си.

- Д а опитаме - каза докторът и седна на пианото. Някои гледаха скептично и с подигравка, други с любопитство, а самата Ева беше шокирана от предложението на госпожица Искухи. Д-р Папазян изсвири основната мелодия два пъти. Искухи бутна листче с набързо надраскани думите на песента и малката шивачка започна плахо да пее. С всяка измината секунда гласът ù ставаше все по-уверен и само за минути Ева запя с пълно гърло и запълни залата. Нямаше друго решение, за да се спаси представлението. Четири дни целодневни репетиции и в неделя след обяд, в определения час, с нормалното за арменските самодейни спектакли закъснение от четиридесет минути, завесата се вдигна.

На сцената Ева се оправи задоволително, не блестеше с актьорското си майсторство, но плени публиката с песните си. Кадифеният ù глас проникваше  дълбоко в душите на хората и те ù се отблагодариха, като я акламираха за куража и отговорността, с които беше приела да спаси не само шестмесечния труд на самодейците, но и да даде възможност на народа си да отпразнува наближаващия празник. Целият град заговори за смелостта на малката шивачка, позната на малцина.

След края на Гръцко-турската война през 1919 година градът премина изцяло в турски ръце и бе преименуван на Текирдах. Животът на арменците и гърците стана много тежък. Последните масово се изселваха в Гърция. А къде можеха да се спасят арменците? Най-близкият адрес беше Царство България. Християнска страна с гостоприемен народ, сам живял петстотин години под турско, с още кървящи рани. Едва ли в света имаше друга страна, готова да приюти клетите изгнаници, подгонени от новото Младотурско правителство, така гостоприемна като България. И тя първа в света широко отвори вратите си за изгнаниците клети.

        Семейството на Майстор Марук трябваше да решава бързо, докато към пустините не са тръгнали нови кервани на смъртта.

        Властите бяха обезоръжили арменските младежи, които отбиваха редовната си военна служба. Предчувствайки съдбата си, много от тях бяха предпочели пътя на дезертьорството и бяха избягали в Русия. Арам, синът на стария ковач, беше сред тях. Никога вече той нямаше да прекрачи прага на бащината къща. В  Турция го чакаше смърт. Прати хабер, че ще замине за България, защото в Русия също беше размирно време. Революция, гражданска война и там пътищата бяха осеяни с трупове, и там реките течаха окървавени.

При това положение семейството нямаше избор.

Довчерашните услужливи съседи ги гледаха на кръв. Бяха се превърнали във  врагове. В тихия крайморски град изчезна доверието и спокойствието. Те отстъпиха мястото си на страха, враждебността и омразата. Мирисът на разложените трупове и белите кости, оглозгани от лешояди по пътищата на Анадола, тровеха въздуха на красивия и спокоен градец. Кафенетата се изпразниха, кръчмите утихнаха. Дюкяните един след друг спускаха кепенците, за да не ги вдигнат никога вече. Звънът на камбаните заглъхна. Заглъхна и веселият звън на чуковете в ковачницата на Уста Марук. Небето над Текирдах пак беше синьо, но вече не радваше нито арменци, нито турци.  Жаркото слънце грееше, но в душите беше настъпил сибирски мраз. Челата бяха навъсени, а в очите се четеше само страх, омраза, озлобление, ненавист, подозрителност, желание за мъст. Никой не вярваше в утрешния ден. Бъдеще нямаше. Десетилетия наред тези два народа щяха да се гледат на кръв и с ненавист. Защото един геноцид и неговото признание щяха да разделят довчерашните добри съседи. Както щеше да каже един турски журналист с арменско име, малко преди да го покосят куршумите на една престъпна ръка, „това признание няма да върне живота на милион и половина арменци, но ще изчисти съвестта на десетки милиони турци”, за да могат да погледнат отново потомците на бившите си „комшии”, в къщите почернели от времето, отново да загори огън, който не изгаря телата, а топли душите. Признание, което е по-важно за палача, отколкото за жертвата.

Марук събра парите, които беше успял да сложи настрана за черни дни, превърна ги в златни „наполеони” и австрийски златни монети. Взеха малко дрехи и покъщнина, дермена за кафе и стария стенен часовник и един есенен ден на 1922 година заминаха за Истанбул, откъдето щяха да вземат влака за Мустафа паша (Свиленград). Страхът беше изсушил сълзите им. Калфата Али плачеше, а кучето Роза виеше  на умряло и като лудо тичаше напред-назад из старата чаршия,  търсейки чорбаджията  си.

        Къщата на госпожа Манушаг също опустя. Песента на Ева не огласяше вече ателието на шивачката, която се спаси във Франция. Кепенците на прозорците бяха  затворени завинаги. Веселите чирачки и калфи, които от сутрин до вечер чуруликаха в ателието, се  бяха превърнали в  наплашени кошути, подгонени от  кръвожадни зверове. Животът в града бавно угасваше. Нивите приличаха на гробища, лозята изгниха, изоставени от стопаните си. Буретата за вино и ракия изсъхнаха, изкорубиха се и разпаднаха. Превърнаха се в купчина ненужни никому  дъски и ръждясали чембери. Вятърът свистеше през пролуките на  прозорците, нахлуваше в изоставените на произвола на съдбата къщи и препускаше из одаите, където до вчера бяха шетали красивата Аница и синеоката Ева.

        Новият ден изгряваше, когато прекосиха границата. Тук, в този земен рай, където посрещнаха изгрева на слънчевия октомврийски ден на 1922 година, започваше новият им живот. Нов живот, пълен с изненади, с щастливи мигове и горчиви разочарования. Мигове на радост и страдания. Един нов живот далеч от бащин дом, далеч от ниви и лозя, далеч от ковачницата и пробития мех на огнището.  Далеч от кучето Роза, което продължаваше да търси този, който му даваше храна и любов. Един цял живот си беше отишъл безвъзвратно и ги беше оставил на кръстопътя без покрив, без препитание, без близки и без съседи. Далеч от училището, където бяха учили, далеч от черквата, в която бяха кръщавани и венчавани.  Далеч от мястото,  където почиваха в мир дедите им. Ветровете на историята ги бяха отнесли далече от лазурното море. Никога вече нямаше да чуят прибоя  и провлачената песен на рибарите и жалния вик на чайките, който наподобяваше плач на изоставено дете. Всичко това беше тяхното минало, беше историята на цял един народ.

        Свирката на локомотива изсвистя остро, спирачките изскърцаха, влакът постепенно забави ход и спря на гара Свиленград.  Няколко пътници слязоха от влака с денкове и сандъци. Това беше крайната гара за Марук и неговото семейство. От  тази крайна гара щеше да започне новият им живот. Стояха на перона самотни и чужди. Като изхвърлени от вълните, никому ненужни предмети. А сега накъде, бе въпросът, който всеки един от тях си задаваше мълчаливо, но отговор не намираше никой. Защото отговор поне засега нямаше. Отговорът беше в бъдещето, в новият им живот. В новият им живот, който започваше от тази малка гранична гара.  Отговорът се криеше  в  гостоприемната земя на втората им и последна  Родина.

              Свиленград беше познат още от древността. Беше преминавал от ръка на ръка, и носеше отпечатъка на народите, които го бяха владели. Даже старото му име Мустафа паша не беше забравено и често можеше да се чуе в разговорите на старите тракийци. Тук Марица влачеше бавно водите си и бахчите на свиленградчани бяха прочути със зарзавата, а  и бостаните не оставаха по- назад от Любимец, който беше на хвърлей място.

         Откакто прочутият  везир Мустафа паша беше построил моста и беше съединил двата големи квартала на града, той се развиваше и растеше не с години , а с часове. Макар да беше запазил селския си облик и поминък, границата силно влияеше на настоящето на града.

         Сгушени между източните Родопи и Сакар планина и  поливани от водите на Марица, земите на Свиленград бяха плодородни и даваха богата реколта на трудолюбивите тракийци, населяващи тези земи от памтивека.

         Тук  Иваница беше разбил латините на Балдуин, тук през 1912 г. българската армия влезе в  жестока битка с турците и с кръвта на хиляди жертви си върна за кратко тази благословена земя. Но 1913 г. Междусъюзническата война сложи завинаги край на спора и Свиленград остана завинаги в пределите на Царството.

         На Хисарлъка още могат да се видят основите на римската крепост, а двата голями квартала Канаклия и Бандърлия са съединени от стария мост над река Канаклийска / Сухата река/, там където тя хвърля водите си в Марица.

         Свиленградчани живееха спокойно, радваха се на мекия климат, на тучните поляни и върбалака, край реката. През летните вечери те идваха тук да си починат от жегата.  Пирамидалните тополи и нискорастящия бук, габъра  и черниците, изобилстваха в този край. Особено ценни бяха черничовите дървета, които осигуряваха храна на бубите. Не случайно през далечната 1874 година, възрожденеца даскал Петър Станчов беше дал на града звучното име Свиленград. До тогава градът беше носил името на този, който беше построил през 1529 година моста над река Марица. Именно там около моста  се беше  появило първото селище,  по времето на Сюлейман Прекрасни. Старите хора все още го наричаха с турското му име Мустафа Паша.

         На тази гара край границата,  в един слънчев октомврийски ден,  съдбата изхвърли от влака идващ от Истанбул, семейството на стария ковач. Липсваше само синът Арам, който щеше да се присъедини към тях след броени дни. На перона нямаше други хора. Началника на гарата изгледа с недоумение тримата непознати слезли от влака и влезе в стаичката си, носейки червената фуражка под мишница.

Бай Марук нарами двата денка вързани с каиш като дисаги, взе в ръцете си куфара и бохчата, и бавно се насочи към талигата, която беше спряла пред гарата. Жена му и дъщеря му го последваха. Младото момиче носеше в ръце странна дървена кутия, която явно беше много тежка за слабите й рамене. Тя се мъчеше да не изостава от баща си и честичко хвърляше поглед  към крачещата най-отзад  жена. Аница вървеше бавно и мисълта й беше далеч в онази непозната страна, от където щеше да дойде единственият  й син.

         Каруцарят дремеше излегнат върху сламата и беше закрил лицето си с каскета, за да не го жули силното слънце.

         Когато чу турска реч, подскочи готов да се бие, но като видя благото лице на  Марук и следващите го жени, се успокои. По лицето му се появи даже нещо като усмивка.

         Това бяха мущерии и трябваше да бъде любезен. Така го беше учил баща му. Скочи взе денковете и куфара и ги хвърли в каруцата, настани  бохчата и сандъка на момичето под дъската, която служеше за капрат и им даде знак да се качват .

Подвикна на дръгливото конче и каруцата тръгна скрибуцайки по прашния път към града.

         Когато стигнаха до центъра на Канаклия, той зави по улицата край реката и спря пред еднокатна  къща с голям двор. На двора не се виждаше жива душа. Провикна се и от пруста излезе възрасна жена с черен чембер на главата. Казваше се Зорка. Хората търсеха стая под наем. Идеха от Турция и не познаваха никого. Говореха турски и един друг неразбираем език. Думата «ермени» обясни всичко. Тука на границата новините идваха бързо. Свиленград беше минавал от ръка на ръка, беше турски, после български, пак турски и накрая беше се кротнал в българско. Съчуствието към бежанците беше вродено в свиленградчани, нали самите те бяха изживяли тази мъка неведнъж. Семейството на Зорка Хетемова не беше голямо. След смърта на мъжа й, бяха  останали трима. Двамата й синове и тя. Момчетата бяха ученици, а тя гледаше буби и с това изхранваше малкото си семейство. Димо и Митко, също помагаха при отглеждането на животинките, като се грижеха за прехраната им. Ежедневно след училище ходеха да събират черничеви клони и с чували носеха хранителната шума, без която  нямаше свила. Имаха една свободна стая, спалнята на Зорка и бай Дончо. Откакто беше починал, тя се беше преселила в кухнята и не искаше да спи в тази стая сама. Ако им стигаше тази стая, тя беше готова да им я даде. Тъкмо да си помогне за разходите по учението на синовете. Зорка говореше добре турски и бързо се разбраха.

         Стаята беше готова за ползване и семейството се настани. Сложиха още едно легло, по-точно две магарета , няколко дъски и един сламеник. Вечерта, когато момчетата си дойдоха и завариха в кухнята непознатите, бяха учудени. Но виждайки хубоста на момичето, се спогледаха, усмихнаха и след вечеря отидоха  да учат.

         След няколко дни жените от махалата знаеха, че у Зорка живее добра шивачка и започнаха да й дават работа. Ту детска рокличка, ту сукман за подкъсяване, или басма за лятна рокля.

         Момичето работеше хубаво, изпипваше дрехите, пък и не вземаше скъпо. Всички бяха доволни. Когато след три месеца и съпугата на Д-р Дочков се нареди сред клиентките на Ева, вече нямаше никакво съмнение, че въпреки младоста си момичето беше голяма майсторка,. Работеше само тя, бай Марук помагаше на Зорка в градината, а Аница готвеше в кухнята за двете семейства. Манджите й се харесваха на момчетата, различаваха се от селските манджи на Зорка. А и присъствието  на младото момиче с голямите сини очи правеше  вечерите,  край голямата кухненска маса по-вълнуващи, по-интересни за двамата гимназисти.

         Но и този път спокойствието не трая дълго.  През пролетта, работата се беше удвоила. Жените се готвеха за лятото и имаха нужда от нови дрехи. Великден изискваше нови премени, нови обувки. В малката стаичка кипеше оживление и работа. Ева работеше от ранна сутрин до късно вечерта. За най-голямо съжаление на момчетата, тя бързаше след вечеря да се оттегли в стаята и да продължи работата до късно през нощта.

         До Великден оставаха броени дни. Ева имаше вече и помощничка. Комшийско момиче учеше занаята и помагаше за подгъви, зашиване на копчета, гладене и други. Тъкмо бяха станали от обяда, когато на вратата се почука и мъж на средна възраст се представи като инспектор от Общината. Искаше разрешение за упражняване на професия и майсторско свидетелство. Ева нямаше нито едното, нито другото. Инспектора прояви разбиране като му казаха, че се отнася до арменци- бежанци, избягали от Турция. Нямаше да глобява, но за да продължи да работи,  Ева трябваше да има разрешително  за работа, което се издаваше от Общината въз основа на Майсторско свидетелство. А за да има такова свидетелство тя трябваше да бъде пълнолетна, да има навършени 21 години. А Ева беше едва на 18. Ами сега?

         Въпроса с възраста беше решен бързо. Приятели на семейството от Родосто с «махленско свидетелство» удостовериха, че Ева е над 21 година. Предстоеше изпит за Майсторско в Търговската камера в Бургас. Изпит в две части- теория и практика. За теорията беше нужно да знае български език. А тя не го знаеше.

         Добрин Добриянов беше действително добър и човечен. Той влизаше в положението на тези нещастни хора, изоставили дом и имоти, дошли в чужд край, без подслон и без да знаят езика. Работеха от сутрин до късна доба, за да заслужат хляба, който ядеха. Това невръсто момиче трябваше да изхранва цялото семейство, иглата и ножицата не падаха от ръцете й, около големите й сини очи имаше черни кръгове от недоспиване и преумора. А беше длъжен да спре работата й. Беше човечен, но и изпълнителен. Службата си беше служба и компромис не можеше да има. А искаше да помогне. Сподели с жена си за трудното положение на арменското семейство. Кака  Донка беше печена жена. Веднага намери решението. Момичето заслужаваше да вземе майсторското, беше способна и хората бяха доволни, че в града им се появи такава майсторка на шева. Бяха й напакостили две местни шивачки, които завиждаха на успеха на младата арменка. Те се бяха оплакали в Общината. Бай Добри знаеше, макар на никой не беше казал. Но Донка се досещаше, нали познаваше зависта  на двете дърти злобарки, които до тогава бяха единствените шивачки  в града и дереха свиленградчанки както си искат.

         Донка учеше малката шивачка на български, а бате Добрин на теория. За практическия изпит бяха спокойни, Ева беше по-добра и от членовете на Държавната комисия.

Така ден след ден, месец след месец, с много труд и безсънни нощи, Добриянови подготвиха младата шивачка за изпита.

         Бургаската търговско-занаятчийска камара провеждаше изпити за Майсторско свидетелство два пъти в годината.  През май и октомври.  Следващата сесия беше определена за 12 октомври. Донка не искаше да пусне момичето само  в Бургас. Накара  Добрин да купи три билета за влака  и  един ден преди изпита тръгнаха за крайморския град. Отседнаха в къщата на Донкината сестра, която учителстваше в Бургас и на 12-ти сутринта, четиримата отидоха в занаятчийското училище, където щеше да се проведе изпита.  Имаше доста хора, чакащи  да се явят. Първо беше практическият изпит.  На  Ева  дадоха да ушие  дамска риза от домашно тъкан кенарен плат. Задачата беше много трудна  даже за много опитна шивачка, тъй като този плат трудно се подава на оформяне. Ева пожела да ушие  блузта по мерките на сестрата на Донка. Учителката беше висока и слаба, с дълга шия и  малък  бюст. Ева веднага прецени, че този плат ще даде обем на ризата и ще компенсира плоските форми на даскалицата. Резултата беше потресающ. Ризата седеше като изваяна върху тялото на Лиляна. Линията от леко повдигнатата яка, през бюста и тънката талия се спускаше към полата  плавно и обемно, така че  фигурата  на  жената изглеждаше хармонична и елегантна. Леките нервюри по предницата прикриваха плоските гърди и  придаваха на  дрехата празнична окраска. Комисията мълчаливо се възхищаваше на трудния модел избран от кандидатката и майсторското  му изпълнение.

         Трудното тепърва предстоеше. Теоритичният изпит. Комисията макар и трудно се съгласи да допусне Донка Добриянова като преводач. Но само в краен случай. Зададените въпроси Донка  превеждаше с мимики и  елементарни турски думи, а Ева отговаряше на  развален български език. Непрекъснато бъркаше мъжкия род с женския, а за средния не намираше никакво место. Когато  й дадоха да извади кройка от готова плисирана пола, Ева  се усмихна и само за минути пред смаяните очи на Комисията, кройката беше готова. При дигин Манушаг, Ева беше правила това упражнение стотици пъти. Можеше да го направи със затворени очи. Изпита беше свършил, но резултата беше неясен. Комисията останала сама, дълго заседаваше. Явно не бяха единодушни. А в коридора, пред   залата  в  която заседаваше Комисията, напрежението растеше с всяка измината минута. Ева бледа като платно, беше застанало до стената и гледаше нагоре, вперила поглед сякаш към небето. Решаваше се не само нейната съдба,  но и на цялото семейство. Минутите минаваха бавно, сякаш времето беше спряло и не искаше да върви. В залата не се чуваше ни звук. Явно спореха шепнешком. Ако бяха на едно мнение, даже отрицателно, резултата щеше да бъде обявен отдавна. За или против, кой щеше да надделее?

         Добриянови кършеха ръце сякаш се решаваше тяхната съдба. Само Лиляна беше  спокойна  и се стараеше да предаде от него на останалите. Всички си бяха научили резултатите и  разотишли. Едни да полеят  успеха, а други да пийнат за утешение. Вече час Комисията заседаваше. Добриянов понечи да влезе в залата, но Донка го спря.  Минаха още петнадесет минути. От към залата  се чу раздвижване, вратата се отвори и излезе най-възрастната преподавателка. За   Милка Казанджиева казваха, че е най-взискателната и най-строгата. Не правеше никави компромиси. Въпреки че, формално не тя беше председател на Комисията, но всички знаеха, че тя има решаващата дума при взимането на решение при сложни случаи. Излезе и  без да гледа на ляво и на дясно се насочи право към  Ева. Прегърна я и целуна като истинска майка треперящото момиче. Каза само «на добър път» и си тръгна без  да се огледа назад.

Ева Марук Казанджиян получи  Майсторското си свидетелство с помощта на семейство Добриянови. Макар и далече от Свиленград, цял живот тя си спомняше за тези добри и благородни хора, и заради тях до края на живота си Ева членуваше в Дружеството на тракийците и ходеше на тракийските землячески срещи. Заради благодарността, уважението и  обичта си към Хетемови и Добриянови, които я бяха приели като своя дъщеря и я закриляха до края на пребиваването на семейството в Свиленград.

Годините минаваха в труд. Живота не беше лесен. Брат й Арам се завърна от  Русия, захвана работа, но не  му  потръгна. Остави я и захвана друга. После трета и в края на краищата реши, че в Свиленград няма хляб за него. Марук се тормозеше, че не може да работи, нямаше работилница за него.  Болеста на Аница се усложняваше с всеки изминал ден. Ръцете й така трепереха, че не можеше вече и да готви. Арам цял ден свиреше на лютнята и пееше тъжни песни, а като си пийнеше, плачеше на глас и песните му ставаха още  по- жални, изпълваха се с горчиви спомени за изоставения бащин дом, за приятелите изклани  по пътищата, за прокълнатата съдба на цял един народ.

Седем години бяха минали от онзи слънчев октомврийски ден, когато Бай Марук, Аница и дъщеря им Ева слязоха на малката гранична гара с двата денка, бохчата и дървеното сандъче, в което се криеше старата ръчна шевна машина «Сингер».

Седем години борба за оцеляване. Години на лишения и отчаяние. Седем години заобиколени от добри благородни хора. Седем незабравими години в древния Мустафа паша, край бреговете  на  Марица.

След тези седем години ги чакаше едно ново предизвикателство, един голям и красив град прорязан от две малки реки - Владайската  и Перловската. Бяха  решили да се преместят в София, въпреки  настояването на най-близките им да отидат в Пловдив. Прощаването с Хетемови, Добриянови и другите съседи беше тъжно и мъчително. Тук сред тези сърдечни и искрени хора бяха намерили не само подслон, но и истински приятели. Но така е в живота, хората се срещат и се разминават. Всеки следва своята съдба, своята карма.