Семейното возило, се тресе по тесния, криволичещ път. Мъжът ми седи зад волана с повишено внимание- едно малко, непредвидено трепване и щяхме да попаднем в кратерите на нещото, наречено шосе. Чувствам се като на офроуд  или все едно правя обиколка на луната. Не стига мърморенето на дъртия, ами отзад синът ми през пет минути пита „Мамо, пристигнахме ли?“, „Колко има още?“, „Мамо пишка ми се“, „Мамо, гладен съм“, „Мамо, жаден съм“ и пак „Мамо, колко има още?“. Така вече два часа стоически търпя, стискам зъби и тайно се надявам да ме отвлекат извънземни. Обръщам се назад и изсипвам в скута на сина ми няколко пакета с чипс, солети, кроасани и любимото му сокче ябълка. Не че е най-доброто решение, но отклонява вниманието му за… две минути, докато не установява, че съм забравила да му подхвърля вода. Обръщам се и му стоварвам една бутилка от литър и половина. Десет годишният ми хлапак започва да гризе каквото му попадне и чак тогава разбирам каква грешка съм направила- кучето се качва на седалката и започва да ръси лиги върху детето и храната. Размахва весело опашка, а задните му части са удобно подпрени на тила на мъжа ми. Избухва лек спор, който заплашва да прерасте в скандал. Каква ваканция само се задава!!! Добре че стигнахме до онова затънтено селце, с малки къщички и широки дворове. Обхождам с поглед центъра и търся магазин, кафене или кръчма. Има си и магазин, има си и кръчма, но всичко е затворено и жив човек не се вижда. Поглеждам към часовника- четири след обяд, би трябвало да е отворено, но реалността е друга. Надеждата ми за кратка почивка се изпарява.

     Поемам дъх и се обръщам да реша проблема с кучето. В това време взимаме един завой и какво да видя? Цялото село се е събрало на шосето пред една къща. Глъчка, ръкомахане, врява. Принудени сме да спрем, защото никой не се отмества от пътя, дори не ни забелязват. Обръщам глава в посоката, в която всички гледат и виждам голям огън в един двор и една баба, която, едва забележима през гъстия пушек, се лута като щурава с няколко зелени клона и удря по огъня. Слизаме от колата и чувам съселяните един през друг да се провикват:

     - Пено, удари там, по-на дясно, там е силен огъня!

     - Върни се, върни се тука, до оградата, че ще пламне и от тази страна!

     - Иди вземи две кофи с вода и хвърли в средата, пресечи го!

Изумена, гледам налудничавото въртене на бабата из двора и не проумявам, за това питам най-близко стоящият до мене дядо:

     - Какво се случва?

     - А, Пена запали тревата зад къщата си, ама като се разгоря тая пущина, сега не можа да я угаси.

     - А вие защо не ѝ помагате?

     - Е как да не ѝ помагаме, нали я насочваме. То не може всички вътре да идеме.

     - Поне още пет-шест човека да гасят?

     - Е, то ние сме стари хора, паднали сме, едва ходим. Язе съм у къщата до нейната. Виках ѝ, че беля ще си направи, ама не, не ме слуша. Сега ще слуша и ще гаси.

     - Дядо, огънят се разгаря, обадете се на пожарната.

     - Язе ли да се обада? На валчер съм, немем много пари у картата, трябва с дъщерата да приказвам.

     - Е някой друг?

     - А-а-а-а, на мене ми е вече голема сметката- провиква се друга жителка.

     - Ама то е безплатно бе, хора.

     - Безплатен обед нема- поучително се обръща към мен един дядо с бастунче в едната ръка и биричка в другата и допълва- Тичай Пено откъде Стоян, че му пламна сламнико!

     - Къде бе?- подскочи дядото, който даваше най-много акъл- Малееее, тичайте бре ора, изгоре ми сеното! Айде тръгайте де- гласът му се загуби някъде в тълпата, а от тълпата се извиси глас:

     - Стоянеееее, бръже изкарай оня, дългия маркуч. Напой убаво стените и покрива, щото иначе ти отиде зимнината за животните.

     - Маани тоа маркуч, а направи просека до оградата, само така ще го спреш.

    Явно, имаше достатъчно помагачи и решихме да се оттеглим и да продължим. А пък ставаше и вече късно, трябваше палатки да се разпъват, барбекю да се прави- все неотложни неща. Качихме се в колата и с две-три изсвирвания на клаксона успяхме да излезем от селото. След километър-два нещо ме загложди. Уж се възмутих от действията или по-скоро бездействието на зяпачите, ама и ние нищо не сторихме. Извадих мобилния и набрах 112.

     - Добър ден. В селото гори къщата на баба Пена, всеки момент ще пламне и сламника на дядо Стоян. Имат нужда от пожарна.

     - Кое е селото?

     Добър въпрос, кое беше селото?

     - Едно малко селце след Лом, някъде по пътя на река Дунав. Има ужасно разбит път, малки къщички, предимно възрастни хора, едно малко магазинче и кръчма.

     - Госпожо, такива са селата в целия район.

     С повече не успях да бъда полезна. Следващите дни търсих информация в новинарските сайтове, какво се беше случило, но такава не открих. Явно селцето е толкова забравено, че не може да попадне и в черната хроника на алчните за сеир новинари.

     На връщане видяхме почернелият двор на баба Пена и изгорелият до половина сламник на дядо Стоян. Дали останалите се бяха притекли на помощ или пожарната ги беше открила? Не исках да разбера.