Семейното возило, се тресе по тесния, криволичещ път. Мъжът ми седи зад волана с повишено внимание- едно малко, непредвидено трепване и щяхме да попаднем в кратерите на нещото, наречено шосе. Чувствам се като на офроуд или все едно правя обиколка на луната. Не стига мърморенето на дъртия, ами отзад синът ми през пет минути пита „Мамо, пристигнахме ли?“, „Колко има още?“, „Мамо пишка ми се“, „Мамо, гладен съм“, „Мамо, жаден съм“ и пак „Мамо, колко има още?“. Така вече два часа стоически търпя, стискам зъби и тайно се надявам да ме отвлекат извънземни. Обръщам се назад и изсипвам в скута на сина ми няколко пакета с чипс, солети, кроасани и любимото му сокче ябълка. Не че е най-доброто решение, но отклонява вниманието му за… две минути, докато не установява, че съм забравила да му подхвърля вода. Обръщам се и му стоварвам една бутилка от литър и половина. Десет годишният ми хлапак започва да гризе каквото му попадне и чак тогава разбирам каква грешка съм направила- кучето се качва на седа ...