Шах и Мат

*... Нещо много потайно и красиво имаше в тази стая. Тя бе тъй малка, че дори въздухът се чувстваше притиснат. Бе тясна колкото малък килер с нереално високи стени. Те трудно се виждаха от двете стари библиотеки от тъмно махагоново дърво, по които се стичаше аромат на стара хартия. Двете „дървени сестри” бяха вплетени във вековна прегръдка, не бяха помръдвани от създаването на къщата. Срещу едната беше вратата, старинна, носеща тревогите на всичките душевни терзания, пропити във въздуха. Със златна дръжка, която блестеше все така ярко и величествено, въпреки всичките трептящи ръце, дръзнали да закриват красотата и през годините. Единствената светлина, проникваща в стаята, идваше от високия френски прозорец, или по-точно изпод кървавочервените завеси, които го закриваха. Между всичко това оставаше място единствено за едно кресло, обсипано с копринени възглавници, малка шахматна дъска и няколко пълзящи по пода мрачни спомена. Стори ми се странно, че имаше едно място за сядане, защото така в шахматните партии единият опонент щеше да стои прав или може би изобщо нямаше да има друг играч? Беше ме страх да седна на креслото, то бе така идеално разхвърляно, имаше абсурдна красота в нахвърляните отгоре възглавнички. Освен това сякаш не ми беше мястото там и предпочетох да седна на пода.

И пред мен се разкри един нов приказен свят. Допреди изглеждащата като малка консервна кутия стаичка сега беше величествена и тайнствено безкрайна. Библиотеките сякаш се превърнаха в стълбище към този свят , а тъмният таван беше портата. Едва прокрадващите се слънчеви лъчи показваха пътя. Бях като странстващ безпътен страдалец, най-сетне усетил топлината на дома.

Крехкото ми блажено опиянение летеше из стаята, от книга на книга, от ъгъл на ъгъл, без да усеща, че времето се движеше. Тогава внезапно нещо прекъсна моята идилия, една от фигурите на дъската се придвижи. Една от пешките, сякаш отправяйки предизвикателство, се премести едно поленапред. Сякаш нямах друг избор освен да приема и да се включа в битката. Изправих се и започнах да обмислям моя ход.

Реших да седна на канапето, но, поглеждайки към него, видях, че мястото беше заето. Опонентът ми го бе заел и очакваше моя ход с втренчен, почти озверял поглед. Да атакувам ли, или да се защитавам, да направя ли изобщо този ход ? Това можеше да е пагубно! Дългият ми размисъл предизвика искрено недоволство у противника ми, който започна да ме подканя с поглед. Многословното му мълчание правеше решението ми още по-трудно. Защо беше толкова настоятелен, защо избра мен за свой противник, какво щях да изгубя ?

Неизвестността ме накара да си тръгна, изпитвайки небивал ужас. Така беше по-добре. Трябваше да тръгна. Погледнах опонента си и с отчаян поглед обявих своето отстъпление. Погледнах за последно към дъската и се отправих към изхода. Направих само две крачки и разбрах, че това не е вариант, който мога да избера. Без да ми каже нито дума, без да помръдне, опонентът ми ме убеди да започна сражението. Не смеех да гледам никъде другаде, освен към бойното поле. А фигурите бяха сякаш живи, чувах писъците им, виждах как се разтича кръвта им по полето и усещах болката им- сякаш бе моя. Беше мой ред, чувствах надмощието на противника ми, той виждаше, знаеше и усещаше всичко в мен. Бях негова жертва, без да мога да сторя нищо. Бях като малко самотно момче, изгубило се сред безкрайна поляна. Едва събрах сили да докосна една от пешките. Тя беше ледено студена, в този миг усетих, че това е препятствие, което не можех да преодолея.

Затворих очи и се оставих в хладните ръце… на съдбата. Леко парещ полъх ме обви около гърлото, сякаш искаше да ме удуши. Последван бе от нежна прегръдка. Но все още усещах и примката около врата си, а тя все повече се затягаше. Отворих очи, за да видя своя палач. Пред мен обаче не стоеше същият страховит призрак, който ме дебнеше седнал на канапето, а ослепително красива жена. Тя бе като нощно видение, с блестяща и изпепеляваща руса коса, прогарящи очи и нежна, но страховита усмивка. Тя държеше съдбата ми в ръцете си...или бе моята съдба? Можех да умра или да бъда погълнат от великолепието й.

Не знаех дали искам да се противя, нещо в нея ми казваше, че тя ще е моята гибел, но това още по-силно ме опияняваше. Светът беше различен, аз бях роб в собствения си затвор...

Никой повече не чу за мен...!

 *... Сърцето ми беше изгубено и търсеше надежда. Огледах се и видях една грозновата, кичозна врата с избледняла позлатена дръжка. Тогава затворих очи, изпаднах в налудничави мечти за онова, което се криеше зад нея.