“Стигнем ли Бел камък, ще го гръмна!” бе заседнала мисълта на Ради и до там. Повече нито виждаше, нито го интересуваше. Стъпваше с тежки крачки по пътеката и мълчеше. Пред него, на ръка разстояние крачеше Гражданчето Гошо. Излъга го, че на пусия  ще го води и онова простото, откачаше от мерак. И бърбореше, устата му не спираха. Бамбашка ловджия беше. Новата му пушка бе обрамчена през рамо, час по час я побутваше. През мегдана мина като на военен парад, само дето залп пред кметството не даде, та всички да го видят, че с Ради Гърмела на лов ще ходи.

“Мамка ти и копеле” скърцаше със зъби зад него, а ако можеше с поглед, ей сега, на мига го би убил. И история си бе съчинил вече. Почти де. Не му бе ясно как ще направи, та Гошо в гръб да се самозастреля, но и не му се мислеше. Те, работите, от само себе си щяха да се нагласят. Един път да стигнат Бел камък. Само да стигнат.

- Ей, Гърмел!... Ако знаеш колко съм ти благодарен! – ломотеше запъхтян Гражданчето. -  И фотоапарат взех…Хи-хи!... А оная, мойта, като си дойде в събота от града, като й покажа трофея, ще стане една… Ех, майко-о-о!

Пътеката извиваше под дърветата, покрита в жълт и кафяв, до изгорено, листак. Цялата гора се бе наметнала сякаш с това покривало, всред което стволовете стърчаха самотно грозни. По кората им се стичаха капки от нощния студ, рехавата мъглица, колкото по-нагоре се изкачваха, по-рядка ставаше, а дънерите, сякаш плуваха из нея. Есента бе мека, продължи до декември циганското лято, нямаше и помен от ланшният сняг. По това време имаше вече двуметрови преспи, помнеше много добре.

- На Коледа, що не дойдеш у дома? – не млъкваше Гошо. – Какво ще правиш сам сред четири стени. Ми така де. Ема ще се зарадва, обича гости. Ще се зарадва, бе…

Аз такава радост съм й нагласил на твоята Ема, че оттук насетне, всяка Коледа от черна, по-черна ще й се вижда. Стискаше озлобено зъби и мълчеше Ради, прогонвайки с нежелание мисълта още сега, ей тук, на място да му тегли ножа на тоя шут и да му затвори завинаги приказливата уста. Още малко, само да стигнат Бел камък, още малко!

Налагаше си да се поусмихва кисело, когато Гражданчето се обърнеше за нещо назад и току го сръгваше, уж на майтап:

- А стъпяй, стъпяй! След час трябва да сме на пусията. Глиганите нема нас да чекат.

Когато изкачиха превала, спряха за минутка да си поемат дъх. Оставаше им да изминат само едно разстояние от около петстотин метра до Бел камък. Щяха да крачат по гола местност осеяна с едър речен камък и тук-там с храсталаци. Пусията бе на брега на реката, която тук течеше не по-дълбока от половин метър, но в отклонението, навлизащо в брега, се образуваше нещо като естествен вир, удобно място за водопой на животните.

- Хайде, почина ли? – стана от земята Ради.

Природата се бе погрижила за всичко, дори и за захвърленият сякаш от небесата огромен къс бяла скала, каквато из цяла околия нямаше. Него използваха ловците за прикритие. Самата подредба на местността беше така устроена, че въздушните потоци нахлуваха по  течението и чакащите в засада стрелци никога не биваха усещани от острото обоняние на животните. Долу, в ниското, белееше селото.

- Хайде, готов съм. – скочи Гошо. – Аз можех и без почивка бе, ма ти нали рече…Ей, бат' Раде, голяма си работа, така да знаеш!

Нямото възхищение в очите на младежа, ентусиазмът, че ще ловува с най-известния, най-добрия, с Гърмела,  радостните нотки в гласа му караха Ради да се чумери. И колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-мрачен ставаше. Щеше да отнеме човешки живот. Бе го решил отдавна и цяла година чака сгоден момент да прилъже хлебаря. И сега, крачейки зад него, гледайки нескопосаното му ловно костюмче, смешната капа и новата пушка, се чудеше. И колкото по наближаваха, толкова по-неуверен ставаше. И с изненада установи, че търси в себе си оправдание някакво, извинение пред съвестта си, да не го прави. Друго си е да ловуваш дивеч, съвсем различно е да ловуваш хора. Макар и умишлено да водеше младока в капана, страданието през изтеклата година, дълбокото, загнездило се като нож в сърцето му чувство за вина, не го напускаха. Мислеше, че с кръвта му ще измие срама от душата, позора и голямата болка, на която се бе обрекъл до свършека на дните си. Отмъщение, ей за това копнееше и с тая мисъл лягаше и ставаше през всичките нощи, докато чакаше слуката, а сега, когато го застигна, когато бе на крачка само от осъществяването на плана си, се чувстваше разколебан. И му се искаше някак да не стигнат, ама никога да не стигнат до Бел камък, където трябваше да е лобното място на Гошо.

- Ей-й-й, красота бе! – разперил ръце, като да политне от ръба на урвата над която бе застанал, се провикна хлебарят.

Колко му трябва! Само с пръст да го бутне! Какъв ти пръст, само да го духне и е полетял надолу, в трийсет метровата пропаст, би се разбил на късчета и додето го намерят, вълци и чакали ще са му разнесли месата. Само да го духне…

- Ай, мамка му! – изстена изведнъж Гошо.

Земята под него поддаде, откърти се голямо парче, срути се, пръст полетя, песъчливата почва не удържа на тежестта му. Хлебарят размаха с ръце, наклонил опасно тялото си, опита се да пристъпи назад, олюля се, дъното под него – каменисто и грапаво го мамеше с немият устрем на земното притегляне, въздухът бе спрял в гърдите му викът на ужас и страх и звук не излизаше от гърлото му. Тогава усети нечие силно издърпване. Спаси го ремъка на новата му пушка, която бе докопал в последния момент Гърмела. Осъзна се цял треперещ и с бучащи уши на земята, паднал върху му. Краката му бяха на педя само от мрачната уста на пропастта, бясно пририта в желанието си да се озове колкото се може по-далеч от нея.

- Стани от мен, бе! Какво си ме затиснал, като че ли ще се целуваме – изръчка го отдолу Ради.

Претърколи се по корем, застана на четири крака и… се разплака. Смешен и жалък изглеждаше в нелепото си ловно костюмче, омърлян, разпасан и посрамен. Гърмела се изправи и тикна манерка пред лицето му:

- На, пий!

На пресекулки, подсмърчайки, едва преглътна от сливовата. Задави се, закашля и изплю остатъка.

- Не пия…

Ради вдигна рамене, пое дълбоко въздух.

- По-добре внимавай къде стъпваш, момче. Не си в пекарната.

Довлякоха се до Бел камък. Гошо се строполи на земята. На следобедното бледо слънце, кожата на главата му прозираше под русите му коси. Дишаше тежко, като че ли бе пробягал петте километра от село до тук. Тресеше го. Ради стъкми огън набързо, извади плетена шапка от раницата си, подаде му я:

- Сложи си я на главата. Тук става течение, цял си потен, премести се по-близо до огъня.

Гърмела се въртеше наоколо загрижен, трупаше мъх, носеше съчки, поддържаше пламъка. Правеше всичко, само да не мисли. Пред очите му за пореден път премина сцената от одеве. И си спомни как самият той не успя дори да помръдне от мястото си, като вклинен остана на пътеката, а сякаш някой втори, отвътре, от тялото му ненадейно се присегна, та улови Гражданчето за карабината. Точно когато политаше в пропастта. И това не бе той. Бе някой, който не желаеше смъртта му. И не се замисли, че и него можеше да увлече притеглянето. И да се разбият като кокоши яйца на дъното.

- Бате Раде – дочу за себе си гласа му. – Искам да ти кажа нещо.

Обърна се и го изгледа.

- Какво?

- Аз отдавна исках да ти го кажа, ама… - неуверено започна. – Миналата зима, по Коледа, помниш, голям сняг валя, нали?

Бързо полазиха студени пръсти по кожата на гърба му. Дали помни!? Никога няма да я забрави оная Коледа.

- Та, във фурната имахме много работа, поръчки, знаеш как е по празниците. Бях нощна смяна. И да ти кажа, нали съм нов в селото, тогава не знаех, че Цвета ти е жена.

Пръстите от плещите му се преместиха към гърлото.

- Харесвах я, бате, да ме простиш, хубава жена е Цвета, завиждам ти. Всички в село ти завиждат за нея.

Отмалял беше, приседна, не, тръшна се край огъня, затрепери ситно.

- През нощта, към полунощ излязох на въздух, че от горелката на пещта цял бях пропит с нафта, та не се траех. И тогава я зърнах… Съжалявам бате, може би трябваше по-рано да ти кажа, преди да се разделите, не знам кой прав, кой крив и дали щеше да повлияе нещо, но…

И уж край огъня, треперенето му премина в треска, както одеве Гошо. Ония пръсти все по близо до гърлото му доближаваха, усещаше как всеки миг ще го сграбчат.

- …беше в трактора на Гелето Ангел, знаеш го. Минаха край фурната, беше пуснал снегорина, разриваше улиците, в кабината светеше, та я видях. Бяха се прегърнали, смееха се… Трябваше май да ти кажа по-рано, а? Ама, аз тогава и не знаех, че ти е жена де…

Гърмела седеше онемял край огъня. Колко време бе минало, година? Цвета, любовта на живота му. Не беше си отишла, не. Не бе го изоставила, нито напуснала, макар така да знаеха всички. Беше близо. Толкова близо, та никой не се досещаше. Нея нощ, той бе пак на пусия ей тук, на Бел камък. Дебнеха с дружината сватбуването на глиганите, което тази година позакъсня. Бяха си заплюли един мъжкар, който разплакваше околията си с набезите си из зеленчуковите градини. Хитър беше шопарът. Няколко вепри движеха заедно и не ставаше с хайка да се отсрелват. Тук идваха на водопой вечер, сами, не им трябваха гоначи и кучета. Със заредени с дванайсети калибър бренекета, бяха решили да пресекат вандалщината на мъжкарите.
         И тогава от село пристигна Млекцето Цеко. Не бе ловец, мъкнеше се с тях само заради мръвката и разпивките след лов. Момче за всичко. Точен момък, макар и малко завеян.  Та му прошепна в ухото, че като доил кравите, край тях, по улицата, минала Цвета. Не била сама. Май с онова, градското келеме, фурнаджийчето. В някакъв трактор.
        Не се и замисли тогава Ради, че и Гелето е рус. Не се и замисли какво аджеба ще дири хлебаря в трактор. Жегна го, полудя от измамата. А на Млекцето имаше вяра. Стисна му устата, да не казва на никой, и хвана за село. Овца му близняла, така каза на останалите. И не помнеше кога и как пробяга петте километра в снега, без пъртина. Когато стигна в село, у тях беше тъмно. Качи се задъхан по стълбите, отвори вратата, обиколи стаите. Нямаше я. Обезумял повтаряше името й, в обора и кошарата чак надникна, толкова не му се вярваше. И когато минута по-късно Цвета застана на прага, пиянски засмяна, не му се вярваше, че е тя. И дори когато му се разкрещя, че й е почернил живота, че ето, две години вече от как са заедно, дори дете не може да й направи, все е по горите на лов, или по баирите с говедата, а на нея грам внимание не й обръща, пак не му се вярваше. Че без брак, в това глупаво, затънтено село вече не й се живее, че иска да е като мадамите по телевизията – красива, натъкмена, желана, а не с попукани от работа в градината и хвърляне на тор ръце, че заради него е изоставила работата си на медицинска сестра в болницата, сега щеше да е на топло и светло, ехе, а не навряна на кучето в гъза, сред баири и диваци. Не му се вярваше, че го казва. Не и след всички клетви в любов и вярност, които бе произнесла преди две години, само и само да са заедно. И след като той настояваше да си стои в града, на сигурната държавна работа, да си идва събота и неделя, а тя упорито отговаряше “Не и не!” Още тогава у него остана чувството, че бяга от някого или нещо, но така и не говориха повече по въпроса.

Повярва едва когато Цвета, като последен алкохолик, си наля вино от каната и седна на масата с чаша в ръка. И когато му разтвори яката на блузата си и показа прясната синина от осмукано. И когато затропа с юмруче по масата:

- Знаеш ли какво е да те гласят в тесен трактор? Ха-ха! И отвсякъде да те ръчкат разни железа – от твърди по – твърди и да ти е кеф, да ти е кеф, оох, какъв кеф самоооо… Да те гласи истински мъж, знаеш ли какво е, ааа?

Не знаеше. И не разбра защо тя взе ножа от масата и как, опитвайки се да го изтегли от ръката й, отскочи и се заби точно там, в осмуканото. Прониза го бързо и безшумно оставяйки само едва забележима резка, след като го извади. И гледаше как кръвта се смесва с разлятото по пода вино, локвата се уголемяваше и попиваше в чергата, прибавяйки нова краска в цветовете й. А тя замлъкна внезапно онемяла, наклони глава  на една страна, сякаш загледана в играта на пламъците в огнището, а те все по-бледо се отразяваха в зениците й, докато накрая съвсем угаснаха. И в настъпилата тишина се чу да плаче. После вой, подобен на вълк се разнесе над селото, после и той утихна.

После я уви в същата тая черга и като на сън я мъкна пет километра, очаквайки да се събуди от кошмара. Пусията бе отдавна опустяла, нямаше никого. Цяла нощ копа за да я погребе в подножието на Бел камък. За да е винаги до него, когато е тук. И за да погребе при нея и хлебарчето. За да са си заедно завинаги. Но не в този, а в онзи живот. Затова го и подлъга да дойде с него на лов. Но защо го спаси, не знаеше. И да знаеше, нямаше да си повярва.

- Значи, Гелето Ангел, а? – по-скоро констатира, отколкото зададе въпрос.

- Мхъм – кимна Гошо. – Той беше.

- Сигурен ли си? – вече запита, макар да му бе все едно.

- Сигурен съм, бате Раде! Как да не съм! Само не знам правилно ли постъпих като чак сега ти казах…

- Правилно, момче! Дори и не знаеш колко правилно постъпи.

Изправи се, огледа околността, гората отсреща, спокойният вир в краката си, селото далеко под тях. Свечеряваше се.

- Хайде ставай. Да вървим, докато не се е мръкнало.

- Къде ще ходим, ами лова?

- Какъв лов те гони и теб по никое време. Ставай да ти намерим шапката, знам една пътека, по която ще слезем до дъното.

Обърна се за миг, погледна Бел камък, очите му намериха мястото, където лежеше Цвета. Беше й съдено да остане сама. И в тоя, и в оня живот.

         Вепри - най-възрастните и едри глигани живеят отделно и се събират със стадото само през брачния период. Те се наричат вепри и най-често имат зъл нрав и огромни бивни.

      Бренеке -  ловни патрони за едър дивеч.

Румен Романов

07.12.2009 г

http://romanov.blog.bg/