“Стигнем ли Бел камък, ще го гръмна!” бе заседнала мисълта на Ради и до там. Повече нито виждаше, нито го интересуваше. Стъпваше с тежки крачки по пътеката и мълчеше. Пред него, на ръка разстояние крачеше Гражданчето Гошо. Излъга го, че на пусия ще го води и онова простото, откачаше от мерак. И бърбореше, устата му не спираха. Бамбашка ловджия беше. Новата му пушка бе обрамчена през рамо, час по час я побутваше. През мегдана мина като на военен парад, само дето залп пред кметството не даде, та всички да го видят, че с Ради Гърмела на лов ще ходи.
“Мамка ти и копеле” скърцаше със зъби зад него, а ако можеше с поглед, ей сега, на мига го би убил. И история си бе съчинил вече. Почти де. Не му бе ясно как ще направи, та Гошо в гръб да се самозастреля, но и не му се мислеше. Те, работите, от само себе си щяха да се нагласят. Един път да стигнат Бел камък. Само да стигнат.
- Ей, Гърмел!... Ако знаеш колко съм ти благодарен! – ломотеше запъхтян Гражданчето. - И фотоапарат взех…Хи-хи!... А она ...