ШАРО                                                                                    Дните летяха, безразлични към всичко. Ето и месеца си отива си помисли Златан и си опипа лицето с ръце. Кожата му сякаш бе изсъхнала. Стана и се отправи към огледалото, Когато се спря пред него се уплаши от физиономията, която го гледаше от там. Опипа с ръка голото си теме и притвори очи.Прималя му и едва се добра до леглото , Приседна и въздъхна издълбоко.Значи рак! А колко ли ми остава? Не! Не трябва да мисля за това! Ето днес го изписват от болницата. На визитацията, професорът , даже го похвали, че е започнал да срича. 

- При нас,които вземе да говори го изписваме.- усмихва му се той. Златан се опита да му отвърне, но излезе само едно.

-До-о-о-б-ре .- и очите му се напълниха със сълзи, задави се и се закашля. Една от сестрите се спусна към него да му помогне да се изправи в леглото и го потупа по гърба.

- Спокойно, спокойно!- викаха му всички.

И сега чакаше, чакаше да дойде брат му да го забере.Я да взема да си събера багажа си помисли Златан.То какъв ли багаж имаше, но отвори шкафчето и прибра приборите си.Друго нямаше, това и на гърба му. На вратата се почука и влезе брат му Христо, а след него се подаде и приятеля му Иван.

- Хайде, брат, стягай се и да си ходим.- рече той и остави дрехите му на леглото.

- Ваньо, помогни на брата да се облече, а аз ще уредя документацията.

- Добре!- отвърна му Иван и приседна до Златан на леглото.

- Ва-н-н-ьо …- успя да изрече Златан и прегърна приятеля си и заплака.

- Ама, сега от там ли ще я захващаме! - Не така, де! - опита се да го успокои Иван и пребърса с ръка сълзите му.

- А-а…- опита се Златан да му каже нещо, но нищо не излезе.

- Спокойно-о! Всичко ще се оправи. Само, спокойствие, нали ме разбираш.- усмихва му се Иван.- Хайде, сега да се облечем и всичко ще бъде наред.

Златан, махна с ръка, че го е разбрал и пое панталоните си, но отчаянието отново се появи в очите му и ръцете без да искат ги изпуснаха на земята.

- Няма страшно, Златане. Нали за това съм тука.- рече му се той и го подхвана, като малко дете.Само така можеше да го облече.Малко усилия и след няколко минути Златан беше облечен.Вярно, че дрехите му стояха, като на чучело, но какво да се прави.

- Охо-о, ама вие сте вече готови. Браво!Като те гледам, братко, приличаш ми на младоженик. И аз съм готов, ами тогава да тръгваме.- рече му той и се обърна към Иван.- Хайде, Ваньо да го подхващаме!

И така, почти носейки го, стигнаха до асансьора, а от там и до колата.Малко се забавиха на излизане от София, поради натовареното движение, докато стъпят на магистралата.През цялото време говореше брат му , а Иван мълчаливо караше колата и от време на време потвърждаваше, думите на Христо.

- До тук добре, но сега като подхванем нашите пътища, да му мисли Иван как ще избяга от дупките.

- Няма какво да му мисля.- отвърна му Иван.- Щото съм свикнал! Не ми е за сефте!

- Така е!- отвърна му Христо.- По важното е, че пристигнахме живи и здрави. Ето го и нашето селце. Селото ги посрещна тихом и мълком.Улиците бяха пусти.То и какви ли хора останаха в него, но все пак тук таме се мяркаше някакъв силует на човек и улиците отново опустяваха.Залае и куче.

- Ша-а-ро-о…- едва продума Златан, като сочеше напред.

- Май,че е той.- обади се Христо.- Отдалече ни позна.

Когато приближиха до тяхната къща, чуха че действително Шаро лаеше непрекъснато. Пред врата стоеше жена, тази която щеше да се грижи за Златан.

- Той Шаро ме извести,че си идвате.Лае и се дърпа, та чак ще се скъса.Позна ви от далеч.- говореше им тя, като сочеше кучето.- Ха добре, дошли!

- Ша-а-ша…- сочеше с ръка Златан към кучето.

- Иване, я да го заведем при него, преди да влезем в къщи. - Добре!Давай!-и подхванаха Златан от двете страни, тръгнаха към кучето. А то като ,че ли разбра, радостно за скача и залая, а кога го приближиха легна на земята, изпъна лапите си напред и положи глава върху тях. Прикрепяйки Златан от двете страни се приближиха до него.Шаро прилази напред, като тупкаше с опашка по земята и близна подадената ръка на Златан.

- Гледай ти, чудо! - промълви Христо.

- Наистина, чудо!- обади се Иван.- За първи път виждам такова нещо. Гледай, гледай, та то плаче!Виж, виж как му капят сълзите.Просто да не повярваш.А животно,ц-ц-ц.-зацъка с език Иван.

- Хайде, хайде! Стига Шаро! - погали Христо животното по гърба.А Шаро прилази още напред и вече спокоен махна с опашка и легна пред колибата си.