Mar 20, 2007, 9:01 AM
Щастието на скитника (из "Момичето и Скитника")
7 мин reading
Много се зарадва, когато го видя да приближава по брега към тяхната къща. За последен път беше тук преди няколко години. Знаеше, че си има любимо място за почивка зад едни храсти. Нейните храсти. Като малка си ги бе избрала, защото седнеше ли зад тях, майка и не можеше да я види. Обичаше да седи там и да си играе с куклата. Или да се любува на вълните. А след като прочете за първи път „Корабът с алените платна”, започна да си представя, че именно за това място е написано. И за нея самата. Тук и се запознаха. През онзи ден слънцето припичаше като на дъжд и той търсеше сянка, под която да си почине. Забеляза гъстите клони на храстите и реши да седне под тях. Но когато се приближи, чу оттам някой тихо да плаче. Смутено разтвори клоните и тогава я видя. Не знаеше какво да направи. Но разбираше, че това не от каприз, а от болка. Голяма болка. Бе скитал достатъчно и знаеше, че в такива моменти, не е добре да се говори. Остави торбата си и седна до нея. Загледа вълните. После извади едно парче хляб и започна да хвърля трохи към една кацнала наблизо чайка. По едно време усети, че тя се сгуши до него. Раменете и продължаваха да треперят. Поиска да я утеши и я прегърна. Но това само усили нейния плач. След малко се успокои и той смутено реши да я заговори: - Защо плачеш? Обиди ли те някой?- Татко... Татко вече няма да си дойде.- Недей говори така! Кой ти каза? – той я прегърна и я сложи на коленете си.- Няма! Чух мама да го казва вчера. А тя никога не лъже.- Какво се случи. От колко дни го няма?- Преди няколко дена излезе за риба. После заваля дъжд. Вечерта не се върна. С мама го чакахме през цялата нощ. А днес чичо дойде и каза на мама, че са намерили лодката му обърната. Но него го е нямало. - Недей да плачеш! Казват, че такива като него се връщали, щом някой ги обича. Но като чайки. Може би онази там е именно той. Момиченцето се бе заслушало в думите му и полека плачът и утихна. Само от време на време подсмърчаше. После протегна ръчичка, взе от неговата груба длан трохи и заедно започнаха да я хранят. Така се запознаха. Оттогава поне веднъж годишно той се стремеше да минава през това място и винаги и носеше по някакъв малък подарък. Малка дървена лъжичка или някаква издялана фигурка. По техния брой тя разбираше колко пъти са се виждали. И винаги разказваше такива странни неща, че в нейните уши звучаха като приказките, с които майка и я приспиваше всяка вечер. Преди няколко години се изгуби и повече не го видя. Започна да го очаква, както като малка чакаше баща си. И когато днес забеляза познатата фигура, реши да го изненада. Криейки се за дърветата, отиде и седна под храстите. Знаеше, че той сядаше там и я очакваше да се появи. Сега тя направи същото. След малко и той се зададе с уморената си, но все така изправена, походка. Времето не бе го променило. Само дрехите му бяхо поокъсани. Но ходеше все така леко и изправено. Забеляза я и се отправи към нея все едно, че се бяха разделили вчера. Седна до нея и двамата мълчаливо се загледаха към морето. По едно време тя го попита: - Ти винаги ми разправяше, какво си видял. Можеш ли да ми кажеш, срещнал ли си някога Любовта? Какво представлява тя?Той трепна изненадан. Отстрани се леко и я изгледа цялата. После се взря в очите и. Досега винаги я възприемаше, като своя малка дъщеричка. А сега пред него стоеше едно, разтварящо се към живота, прелестно цвете. - Не зная. Не съм я срещал. То от скитане не ми е оставало време да я потърся. – се замисли той. – Защо питаш? - Как може да не си я срещал? Толкова страни си обиколил. Много хора си видял. Помниш ли, как ми разправяше за всичко това?- Да, помня! И това се случва с хора, като мен. Но с тебе няма! Ти ще се срещнеш с нея. Вярвай ми! Двамата отново замълчаха. Тя дълго време взимаше с малката си ръка шепи пясък и го изсипваше на малка струйка до себе си. По едно време се обърна с цялото си тяло към него и го погледна в очите:- Вярвам ти ! Но тогава може ли да си щастлив? Ти щастлив ли си?- Да! Щастлив съм? А аз съм от най-щастливите хора на земята!- Защо? – този път бе неин ред да се изненада. - Нима не знаеш, че скитниците са най-щастливите хора на земята? – меко отвърна той.- Как така?
- Много просто! Всеки човек получава от някого подаръци. По-малки или по-скъпи. Някои – всеки ден. Други получават рядко. Но хората никога не са сигурни дали онова, което им дават, е искрено. Дали е от сърце. Само при скитниците не е така! Те знаят, че всичко, което някой им дава, винаги е от сърце. И че го получават заради самите тях! Заради онова, което представляват като хора. Независимо дали е обич или омраза. Дребен жест на внимание или някакъв малък подарък. Без да очакват нещо в замяна. Та от скитник можеш ли да вземеш нещо, освен сърцето му? И затова всичко им го дават искрено. Може би затова скитниците винаги са били най-щастливите хора на земята!
© Морякът All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Много мъдър и трогателен разказ. Харесва ми. Между другото, "Корабът с алените платна" е страхотна приказка. Доказва, че трябва да вярваш в красотата на мечтите си и да се бориш за осъществяването им. Грин е много добър разказвач, радвам се, че и ти го харесваш. Вярвам, че момичето от твоя разказ ще познае Любовта. Историята е отворена за фантазии и за нас, читателите, остава да гадаем какво ще се случи с героите и...
-
Благодаря Ви! За мен е чест, че хора, от което творчество се възхищавам отскоро, се отбиват да ме четат и коментират! Благодаря!
-
Наистина, думите се разливат като вълни - тихо, спокойно и докосват съзнанието! Поздрави!
-
Поздравления за хубавия разказ!
-
Едно спечелено сърце те поздравява Лъха спокойствие и доброта от всичките ти произведения!
-
Много ми хареса разказът ти.Прочетох го с огромно удоволствие!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Поздравления, Моряко!!! Още веднъж, чакам някоя друга история!!!