Много се зарадва, когато го видя да приближава по брега към тяхната къща. За последен път беше тук преди няколко години. Знаеше, че си има любимо място за почивка зад едни храсти. Нейните храсти. Като малка си ги бе избрала, защото седнеше ли зад тях, майка и не можеше да я види. Обичаше да седи там и да си играе с куклата. Или да се любува на вълните. А след като прочете за първи път „Корабът с алените платна”, започна да си представя, че именно за това място е написано. И за нея самата. Тук и се запознаха. През онзи ден слънцето припичаше като на дъжд и той търсеше сянка, под която да си почине. Забеляза гъстите клони на храстите и реши да седне под тях. Но когато се приближи, чу оттам някой тихо да плаче. Смутено разтвори клоните и тогава я видя. Не знаеше какво да направи. Но разбираше, че това не от каприз, а от болка. Голяма болка. Бе скитал достатъчно и знаеше, че в такива моменти, не е добре да се говори. Остави торбата си и седна до нея. Загледа вълните. После извади едно парч ...