Същата нощ, естествена и шумна като вълна Ефросина се разтече цяла върху чаршафите. Неукротима и хлъзгава, тя се превърташе в леглото и отказваше да бъде опитомена.  Не се примири и не закротува в прегръдките на Карло, дори когато изглеждаше уморена. Привлече го и на пода, гъвкава котка, с извит гръбнак и пъргава като зверче. Скимтеше  доволна, със сладки въздишки и се  увиваше като асма около него. С къси думички между целувките на непресъхващата й уста, тя си призна колко неприлични помисли я навестявали последно време и то все в никакво време, например при банална разходка с  болнавия. Не я досрамя да разкаже  наивно на Карло и за някои свои сънища, сънища след които сутрин се събуждала с размътена глава и след това през целия ден ходела като пияна.

После в един момент Ефросина излезе от унес и спря да говори. Отдръпна ръце от Карло и охладня. Сладки и бързи, нощните часове бяха отминали. Той се отпусна в приятна умора, но не му се искаше все още да заспива до това чудно, настръхнало тяло, въпреки, че навън вече се разсъмваше. Чуваше се как   Виктор- хижаря запали парното и водата зашумя в радиаторите. Тя събра разхвърляните дрехи по светло, свежа въпреки будуването и си отиде с премерени крачки.

Навън просветна и дъжд затрополи по навеса, а  Карло прекара часовете до обяд в леглото. Покрай приятните приспивания и събужданията от лая на кучето, той си спомни с усмивка за преминалата нощ.  Ах, колко неуморима и цинична  се бе оказала тази Ефросина! Как без усилия го грабна още в коридора и ръцете й бяха  ловки и любопитни заради младостта.  Приятно му беше да мисли за нея. По- късно той, спокойния и хладнокръвен Карло, мъжът, който укротяваше всичките си емоции и винаги предугаждаше правилния път към душите на хората я чакаше. Чакаше  нея, простоватичката Ефросина, всеотдайна в леглото, но нехайна в общуването с мъжете. Надяваше се, че скоро ще я види, нисичка, изящна и тя наистина дойде. Пристъпи студена и безразлична, без да е почукала  и се огледа сякаш снощи нищо не е случвало в тази стая, а тя е попаднала случайно тук и сега. Изглеждаше просто да се е завърнала за някоя забравена дреболия. Смъкна роклята, още докато пристъпваше към леглото. Той не се изненада, че е гола под нея. Тя беше чудесна, още по- съблазнителна и с такава чудна лекота направи неща, която никоя друга не бе правила с него преди. От тази нощ тя измести всички приятелки в живота на Карло и стана негова любовница.

Още преди да е свършила зимата, събрала сили след краткото оттегляне, смъртта се завърна в живота на Карло.  Нападна изневиделица, скрита до последно, точно  тогава, когато той бе започнал да вярва, че поне засега тая мръсница е насмогнала с достатъчно свършена работа около него. Помете баща му, вечният самотник и непоправим егоист Дичо, веднага след него блъсна колата на брат му Михал в мантинела и той също си отиде.

 Пристигна пролетта и дори високо в планините, снеговете започнаха да се топят за да оголят горските пътеки. Навсякъде тъмнееха презимувалите, борови игли и снегът, вместо да скърца, само мокреше краката. Появиха се първите, пролетни  туристи.  Плъзнаха навсякъде, където доскоро е било недостъпно. Тогава в една от групите, планинарите се  загледаха с любопитство към усойно място ниско в дерето. Различиха ревер на кожено яке, бледа ръка, бяла като снега, по- надолу панталон и обувка. Ужасени и в тревога, те се обадиха на полицейската служба в близкия град и скоро с джип пристигнаха униформени. Оградиха с ленти района, слязоха чевръсто по склона от оголената шума и там наистина откриха тяло, полузаровено  незнайно откога. Късния следобед започна оглед. Във вътрешния джоб на якето намериха картата на Йоан от библиотеката. Осведомиха близките, направиха разследване и скоро се доказа, че наистина е той. Убит и захвърлен в дерето, там където скоро щеще да тръгне пролетния поток, лежеше синът на Карло.

 Беше хубава, късна пролет. Сутрин бе най- приятно. Всеки ден изгряваше слънце, вече я нямаше сланата и бе така зелено от новите листа и храсти. После  денят неусетно се удължаваше и идваше вечерта,  по- късна с всеки изминал ден. Бяха хладни смрачавания, без мъгли и  дим от запалени печки. Нямаше го и сумрака от  рано включените улични лампи. Карло се прибра в къщи преди пълния мрак. Спря  долу в антрето и се ослуша. Не се чуваше движение. Голямата къща, пуста и без обитатели се приготвяше за нощта. Той не бе вярвал, но се бе случило и това, просторният му дом да опустее. Прибираше се почти по тъмно, все в тишина и покой. Търсеше жена си по навик, както се търсят пантофите, стария вестник или очилата за четене.  Сякаш му бе задължение поне да я зърне след вечеря с приятели или преди бутилката вино, която излизаше  да изпие с някоя нова, дрезгава непозната. Напоследък я търсеше дори, когато се прибираше уморен от бурните срещи с тази всеотдайна Ефросина, за коята нямаше невъзможни места за правене на любов. Въпреки, че нямаше кой да му потърси сметка за нощните отсъствия, Карло предпочиташе дори на разсъмване да се прибере у дома.

Тази вечер Магда пак бе изоставена на тъмно от гледачката. Сега седеше на стол. Едната й ръка лежеше върху масата, другата кротуваше в скута.  Дали Дафина я бе изоставила в това положение или тя сама бе местила  ръцете си? Той пристъпи тихо и включи осветлението, макар вече да бе разбрал, че никакви шумове и светлини не достигат до Магда. Последния месец няколко пъти му се бе случвало да я открие с едно друго изражение на лицето. Изглеждаше размечтана, чертите й се заглаждаха и вече не бяха така остри от вечното, сурово взиране. Горната й устна потрепваше и тя досущ приличаше на младо момиче, на което разказват хубав спомен. Седна Карло срещу нея, видя ръката й,  бяла и изящна върху масата. Вместо да я докосне, той подхвана. Разказа на жена си всичко. Започна с това, че Йоан, техния син, вече наистина го няма. В дълбока мъка, сякаш да измъчи и себе си докрай, той не й спести нищо. Говори й тихо и наглед спокойно, до най- малката подробност. Описа  мястото където  бяха открили тялото,  дрехите, с които е бил облечен, всичките дреболии, които бяха открили из джобовете му. Каза й всичко, което полицаите бяха казали и на него, нищо не й спести. Някой по незнайна причина бе убил кроткото им момче и бе опитал да го  зарови на усойно място за да скрие следите си. Сега с настъпването на пролетта, снегът се бе разтопил и туристите го откриха, с любимото яке и картата от библиотеката, която винаги държеше у себе си.

Тя не помръдна, нито нещичко в лицето й се промени. Това се случваше винаги, когато  бе заставал срещу нея да й разказва за другите починали близки и роднини, отишли си напоследък всичките накуп. Тя мълчеше, премигваше и той продължаваше. Говореше  пред нея за колебанията си, за страховете си, за недоумението си  и  за това, че напоследък няма планове. Така сами насред тъмнина и дим от горящата свещ, когато ничия стъпка не нарушаваше тишината между етажите, Карло чуваше единствено собствения си глас и се чувстваше като в църква. После получаваше облекчение, изговорил всичко  пред нямата си жена. Тя, изкъпана и пременена в чисти дрехи, събрала двата крака пред стола като прилежна ученичка слушаше безропотно, живееше в своя пълен с умиление свят и нехаеше за всички нещастия. Съдбата я бе пожалила.

Погребаха Йоан в много тесен кръг и без Магда, както Карло бе пожелал. Няколко дни след това, той подреди багаж в пикапа, докато гледачката подреждаше последните дреболии преди да тръгнат. После привърза жена си с колан на предната седалка и тримата потеглиха за постоянно към новопостроената къща в планината. Изпаднал в неудобство за първи път, Карло само пред себе си призна, че вече му се е приискало се скрие в гора.

                         следва