Горе зад прозореца някой отмести завесата. Матей видя тънка, бяла ръка и една червена коса, която грейна по- силно от абажура в стаята. Сигурно Ефросина току- що пробудена от дрямка е затъгувала за Карло и сега го търси с поглед из алеите пред къщата. Каква ли би била тази къща, ако Ефросина не живееше в нея? Дали би била така примамлива, каквато е сега, ако никога не се случеше тя да премине ниска и нехайна, с червената коса и вечно учудения поглед по своя си път между етажите? Понякога тропваше входната врата, Матей протягаше врат нататък и се разочароваше, когато видеше Аким да хуква по своите си работи. Друг път някъде по прозорците глухо в тишината се дръпваха щорите, но зад тях за жалост се появяваше едрата Дафина за да огледа тревожна като птица. Или привечер, шумът от стъпки по чакъла се усилваше и Матей отново с разочарование виждаше Паско да се прибира с наведена глава от язовира. Да, наистина, без нищо да говори и в пълна безучастност, Ефросина напрягаше  мъжете, когато се озовеше близо до тях. Тя самата нехаеше за впечатлението, което оставяше. Излизаше полугола посред обедната тишина, навеждаше се над стълбището без дори да прикрие гърдите си и съобщаваше на който се случи наблизо:

- Нещо шумоли в гардероба!

 Или привечер, веднага след дългата вечеря, когато гасяха фенерите пред къщата и мъжете допиваха питиетата си, тя излизаше с къс халат за баня на терасата и изваяните й прасци рижавееха в тъмнината докато казваше примирено на Карло:

- Не мога да завъртя крана на ваната!

Създаваше настроение Ефросина, дори когато ги навестяваше за глътка вино в беседката. Пристигаше с прилепнал клин, който очертаваше апетитни бедра, но тя съвсем не бе забелязала, че го е облякла с мазно петно отпред. Беше така невинна в обясненията, като палаво дете хванато в прегрешение. Поемаше си дъх след краткото притичване от къщата, гърдите й се вълнуваха и цялото й тяло отказваше послушание.

- Виждаш ли нещо различно в мен?-питаше  и се изпъваше пред Карло с ръце до тялото. Очите й светеха закачливо насред луничките. Той отвръщаше с привидна строгост, без да я поглежда:

- Виждам, че си се пременила като за пред необвързани мъже!

- Не е това!-кривеше устичката тя и тропваше с меката пантофа като глезено дете:

- Виждам, че на Матей му пресъхна устата!- предполагаше Карло.

Навън вятърът спираше и найлоните на беседката вече не плющяха от него. Боровете също се укротяваха, връщаше се обичайната тишина и въпреки, че бе нощ, ставаше някак по- светло от небето, защото  облаците поемаха нанякъде. Дъждът отново се бе разминал.

- Подстригах си бретона...самичка!-казваше Ефросина с плътни устни и посочваше косата си.

 Очите й светваха срещу Карло, а  вътре в малката беседка двамата мъже  помирисваха  сапуна, с който се бе изкъпала. Чувстваха силата на това младо, апетитно тяло от което ги навестяваха  спомени за всичките наглед невинни,  женски миризми.

- Като бях малка....често се подстригвах сама!- признаваше Ефросина – А мама все казваше, че никой мъж няма да ме приеме насериозно, ако разбере, че се подстригвам сама!

Карло протягаше  ръка да я докосне, а тя веднага пристъпваше към него признателна и доверчива, простила цялата му надменност в началото на вечерта. Навдигаше се на пръсти и обвиваше крак около неговия, сякаш той е дърво, а тя иска да се покатери върху него.

Самият  Матей се пробуждаше от  сън по- късно през деня, като улегнал безделник.  Лежеше и се ослушваше за звуци из къщата, гадаеше. Представяше си  всеки от обитателите поотделно. Карло  се е събудил първи и е хукнал след някоя своя приумица. Аким  криви устни в чудене пред бараката и си подрежда задачите в главата, докато навдига поглед  към небето за да разгадае какво ще е времето. Магда е отдавна нахранена и пременена в дрехите за новия ден. Сега стои в тишина на дивана и само преминали облаци затъмняват  бледото й лице. Дафина подрежда козметиката й пред огледалото, разрясва косата си с една от четките на Магда и дори посяга с колебание да се разкраси с някое от нейните червила. Паско и Светлана слизат по пътеката към язовира. Тя не бърза, оглежда се за горски ягоди без да ги обича, присяда върху дънерите и рови с клечка из мравуняците. Той няма търпение и не  я изчаква. Притичва към водите, защото отдалеч му се е сторило, че вратата на бунгалото е открехната, а въжето на лодката се е разхлабило и тя едва се крепи на сухото.

Протегна се Матей със задоволство. Тъкмо разбра, че не е редно Ефросина да навестява толкова често мислите му, когато чу веселия й смях отвън. Стана от леглото и подаде глава зад завесата. Аким бършеше масата и пейките в беседката и я забавляваше с приказки. Тя се смееше по детски и тупаше с ръце коленете си. Няколко пъти вдигна глава нагоре към къщата, докато си поемаше дъх. Той бе сигурен, че го видя, скрит зад пердето, дори от мястото си зад прозореца му се стори, че тя започна да се смее още по- отчетливо и с по- широко отворена уста. Беше свежа след късното събуждане, облечена в снежнобяла жилетка, над която косата й изглеждаше като разпалена.

Карло даде наставления на Паско, запали пикапа и замина някъде. Аким извади пейки и столове на открито, а Матей отегчен от скука се разходи до каменната стена на язовира. Следобеда премина при хубаво време. Слънцето изпече над поляните, изсуши тревата и канавките покрай асфалтовия път. Топлеше кротко, без да се натрапва и да тежи както преди силен дъжд. Малки пеперуди се превъртаха над горските цветя, чуваше се как скакалци тупкат върху дългите папрати, а редки птици, вече онемели след сутрешното надпяване се спотаяваха из високите борове. Не помръдваше клон, не се претъкаляше камък, нито животно трополеше със звънче по склона. Нищо, не се чуваше, нищо. Само един тайнствен шум, който приличаше на жуженето на електрически стълб в житата през лятото или на самолет, който може би е преминал над облаците някъде много високо. Може и да бе ехо от глас, който е подвикнал за поздрав към друг в самото сърце на гората. Сякаш в тези часове животът си бе отишъл от тези места.

В някои дни, по всяко време от къщата зазвучаваше музика. Тиха и ненатрапчива тя се плъзгаше зад отворен прозорец, покрай завеси или под открехната врата. Карло обичаше музиката и я слушаше с удоволствие при всякакви настроения. Понякога му бе така любима, че той се спираше да се заслуша и тогава го спохождаха стари спомени, а той им се отдаваше облегнат на беседката или направо полегнал на тревата. Скоро и другите обитатели на къщата привикнаха с музиката. Ослушваха се за нея в тишината и я чакаха както се чака слънчево утро в гората. Бяха чували Карло да казва„ Пропилян е животът на онзи, който поне веднъж в живота си не се е възхитил на някаква музика“

  Преди пълното смрачаване Паско запали огън на поляната и скоро след това блеснаха фарове, Карло се завръщаше.

От пикапа слязоха две жени. Едната постоя в очакване пред колата, огледа се и плахо пристъпи с няколко крачки към къщата. Беше едра, млада жена, прилежно облякана с плетена жилетка, пола  и чорапогащник. Погледна добродушно към хората около огъня, а устата й се напрегна за усмивка. Зад нея се появи друга жена. Също едра, но по- уверена тя отметна бухналата си коса и огледа наоколо с любопитство. Беше с широка рокля стегната при ханша, лъскаво коланче и едно късо сако, под което раменете й трепереха. Тя тръгна смело напред към хората и към светлината от огъня сякаш бе чест гостенин тук. Сянката й се уголеми и веднага пробяга през дърветата. Жената видимо куцаше и дори шума от стъпките й върху чакъла не бе равномерен като при другите хора. Аким, дочул ръмженето на  пикапа и различил като хрътка светлините, погледна към колата и към жените. После бързо клекна покосен, сниши се, обърна се като крадец и се скри в къщата. Откъм колата изникна и Карло. Погледна към масата и огъня. Явно остана доволен, защото само кимна на Матей и двамата отидоха до пикапа, а Карло тържествено отвори багажника.

- Аз мисля, че храната е много важна в любовта!-каза.

- Който е сигурен, че ще прави любов след вечеря, нека се радва на храната!-подхвърли Матей.

Тази вечер Карло бе подготвил угощение, свински джоланчета на пещ и агнешко чеверме увито в кътми. Сякаш за миг из цялата поляна се навдигна мирис на билки, които кротко и на бавен огън бяха омеквали в крехката мазнина на месото.

- Чудна работа е тази, Матея....колкото повече остарявам, повече ми се услажда яденето, а все по- малко ям....и със спането е така...рано искам да си легна, а все по- кратко спя!?- каза той.

- Е....тя и Ефросина е виновна за това ти положение!- подхвърли с усмивка Матей.

Карло не отговори, вместо това сниши глас и тихо каза:

- Погледни към жената с полата и лачените обувки....това е готвачката, която нашия Аким надглежда...поръчах й да сготви всичко това за нас... разбира се, че веднага  я поканих да ни погостува!

Продължи да търси напосоки покрай тавите, докато не откри бутилка завита с вестник.

- А тази вечер ще се насладим на домашна, джанкова ракия!- допълни и двамата тръгнаха към масата.

- Ако някой случаен човек се запознае с теб....скоро ще рече, че с остаряването повечко му се и пийва на човек!?- предположи Матей.

- Така си е...да не повярваш!- съгласи се бодро Карло- Когато бях млад, рядко се сещах за пиене....после попреминаха години и почнах да посягам към чашата...дали заради остаряването повече му се припива на човек...сякаш усещаме, че не ни остава много време за пиене и наваксваме!?- предположи Карло.

 Ефросина, дочула оживлението излезе от къщата. Пристъпи кротко и не си позволи да покаже волност с Карло пред толкова много хора. Той също я погледна и веднага си пролича, че й се зарадва, но само кимна ласкаво. Незаслужено студен, той обикновенно избягваше да показва близост пред другите и не посягаше да я целуне, освен ако тя не бе много настоятелна. Вместо това хитро намираше начини и се озоваваше с нея насаме. Тогава, скрит от хорските погледи, той не изглеждаше така недостъпен и й се радваше, когато се глези.

 Пременен в друга риза, по- близко се приближи и Аким. Едва сдържал устрема си от неочакваната среща, той се спря на крачка от готвачката и не посмя да я  прегърне от радост. Вместо това протегна ръка и я погали, както вярващите докосваха иконите в църквата. Впусна се да й помага с приготовленията и се чуваше как угоднически й шепти с мазно гласче. Неочаквано бе станал пъргав и полезен на всички. Приведе се като грижовен домакин и към другата жена. Забелязъл, че накуцва  по алеята, той кимна към краката й с безпокойство:

- Пострадали сте нещо?

Тя се усмихна. Имаше красиви устни, подчертани с тъмно червило сложено набързо без огледало, сигурно докато пикапа на Карло се е катерел по завоите. Зад тях се белнаха и зъбите, много подредени, седефени. Шията й блестеше срещу пламъците. Не беше красива, нито дори привлекателна, но нещо в нея приканваше човек да я погледне отново. Пристъпи близо до масата и си пое дъх, а те всички неволно отвориха усти, защото тя грабваше вниманието като фокусник. Чуха и гласа й, лек, но треперлив някак нетипичен за това тромаво тяло:

- Не съм пострадала ...куцам си... така съм се родила....с един по- къс крак!

Не го каза с горчивина, нито  си пролича да показва, че търси съжаление. Сподели го като нещо нормално, сякаш говореше за цвета на очите си или за къдрава по рождение коса. Говореше леко, думите излизаха като пара от устата й и тя не забавяше говор за да ги търси.  Беше загадъчна, а всеки жест у нея приканваше към спокойствие.

Ефросина също се заинтригува от жената и я загледа с онзи свой настойчив поглед. 

- А аз нека се представя!- каза жената - Анушка се казвам и съм бивша певица.... преди докато пеех, малко хора ми знаеха името...виж, заради крака, прякори съм имала много!

- Как така...по- къс по рождение крак?- подпита почтително Аким.

Тя го погледна без раздразнение, нито пролича да е сърдита, че й задава неудобен  въпрос пред всички. Подхвана да разкаже, защото бе певица, а те бяха публика и сега пред огъня, на няколко крачки от тъмната гора, хората се бяха приготвили да я слушат с отворени усти и с интерес и съвсем не им бе важно  колко пъти преди това е разказвала историята си на някой друг.

- Още, когато проходих станало видно, че съм несъразмерна, при бързо ходене съм се клатила като пате. После сме тръгнали по доктори, но те само вдигали рамене. Божа работа било това, не докторска, един даже предложил с насмешка „Кажете сега какво искате...изберете какво да направя....единия крак да отрежа или другия да удължа, а? Майка ми бе по- държелива и с годините  посвикна с куцането ми, но баща ми все обвиняваше себе си „ Моя ген е паянтов...баба ти живя половин живот с патерици...а моя първа братовчедка, пак от нашия  род още  на сватбата й я венчаха в инвалидната количка“!

Карло бе в чудесно настроение в тази тиха, лятна и суха нощ, когато нямаше вятър и спомен от дъжд, когато огъня пращеше от смолата по корите и превръщаше сенките на хората в призраци по дърветата отсреща.

- После ме похвалиха, че пея хубаво и майка ми се вкопчи в това. Тя беше напориста жена, намери учител и ме премени в тъмни дрехи.„ Отиваме да те слуша как пееш, не да те оглежда“ Той се казваше Яни и бе добродушен човек с двойна гуша и сако протрито на лактите.Казваха, че самия той бил талантлив, с голямо бъдеще на младини.  Прослуша ме и се съгласи да ме учи на каквото може, на разумна цена, но без големи очаквания. Майка ми настоя  да присъства на уроците, а той не бе против, стига да чака в пълна тишина на стол в коридора отвън.Тогава тя  слагаше чантата си върху коленете отвън на коридорчето и задрямваше. После след края на урока винаги ме разглеждаше от глава до пети. Баща ми също бе подозрителен към музикантите. Много години по- късно чух, че когато бил по- млад, моя учител Яни прелъстил непълнолетно момиче, съдили го и влязъл в затвора. Сигурно затова майка ми искаше да седне с чантата в коридора. Какво ли би направил баща ми, ако знаеше при кого се обучавам?

Никой не можеше да откъсне поглед от Анушка, така интересно редеше думите си тя. Говореше кротко, без да забавя или избързва.

Огънят, вече висок и силен напичаше без дървата да пукат. Беше  тихо и се чу как часовника в беседката извести за кръгъл час. Някъде много далеч изпращя клон и се свлече в шумата. Тогава звънна гласа на Анушка. В началото, ясен и лек, той се издигна към небето заедно с дима. После набрал скорост докосна стрехата на къщата и се спусна в тъмницата към язовира. На стръмното, точно преди водите се спря без да се разсейва.  Още на следващото издишане, Анушка изпрати  един друг глас. Той бе уверен, красив глас,  залута се между клоните, намери пролуки и отлетя. Някъде много далеч, зад билото, сега осветено от луната, пазачът на поделението се стресна  и подаде глава за да огледа небето. Анушка пееше, а те, другите, я разглеждаха още по- добре заради необичайния глас, защото огъня пламтеше зад нея, а лицето й оставаше неосветено. Прозвучал като ехо долу над водите и преминал над пустата язовирна стена, гласът не се примири. Завърна се поутихнал, но все така жив, позастоя се над огъня за миг, после Анушка си пое дъх и го подплаши. Чуден глас бе това и всяка гола кожа настръхваше от него. Веднъж изспуснат от нея, той отказваше да се подчини. Бягаше, отдръпваше се и утихваше сякаш си играе. После излиташе като здрава птица, която се радва на свободата.  

После Анушка млъкна така неочаквано както бе пропяла и настана тишина. Огъня се бе снишил, сякаш заслушан и той в гласа. Хората, облегнати на лакти върху масата мислеха за свои си работи. Паско се стресна и скочи. Размести димящите дънери, пренареди ги и раздуха над огъня. Светлана, с мътни очи и загадъчно лице още живееше в песента. Пухкавата готвачка прекрачи пейката и се забърза към беседката за нещо забравено. Аким пъргаво я последва в желание да угоди и го чуха тихо да мърмори:

- Ей, за всяко нещо... хора си има!

  - Месеците преминаваха неусетно!- подхвана отново Анушка -Веднъж Яни ни заведе с майка в дома на свой приятел, известен певец „ще бъде добре за теб, ако се съгласи да изпеете някоя песен заедно“, бе казал предния ден. Майка ми представи себе си и мен със самочувствие въпреки вехтото палто. Яни разпалено разказа на приятеля си за мен, като спомена и по- късия ми крак. Спомням си белите зъби на тоя певец, както и маслените сладки на масата. Попях пред него, а той не ме прекъсна. После каза „ Отдавна не бях чувал толкова чист и гъвкав глас... обигран по рождение...чудесен глас, обаче веднага ви казвам....аз на сцената с куцаща певица не мога да изляза, колкото и хубав глас да има...почитателите ми ще приемат това за подигравка.....аз съм певец все пак, а не някакъв артист“...Тогава си спомням, как мама преглътна с мъка и наистина не знам защо предложи „ Тя може например  да не помръдва докато пеете...няма и крачка да направи, как  ще разбере някой дали накуцва или не?!“ Той поклати глава, не се съгласи и после разговора продължи трудно, докато не стана време да си ходим!

Сега Анушка запя бодро игрива песен и гласът й за миг набра височина. Зъбите й се белнаха в широка усмивка, тя се изправи, плесна с ръце и сякаш тъмната гора се оживи. Светлана също скочи и затанцува, Паско погледна с неудобство встрани, а  Ефросина, изоставила обичайното нехайство затрополи с пръстчетата по масата. За секунда из поляната блесна весело настроение, звъннаха чаши и доскоро кротките сенки отново удължени се преплетоха из клоните на дърветата. Пламвал и утихвал вече много пъти, огънят светеше с  оранжеви дънери, които обещаваха да топлят през цялата нощ. Небето тъмнееше, така меко над острите върхове на боровете. Не се появи ветрец, нито премина облак. Нямаше го и студа, който по това време на нощта слизаше от билото преди казармата. Беше чудна нощ, Анушка пееше сякаш много дни преди това не са й позволявали и дори не спираше за да прочисти гърлото си с глътка вино. Изпя им много песни, но по някое време нещо се натъжи, защото за първи път от началото на вечерта, бялото й открито лице помръкна. Влезе в къщата за да се освежи, а другите гледаха след нея.

- Хубаво пее!- прошепна Светлана.

- И пее в гората....самичка!- каза със симпатия Аким.

- Каква ли е можела да бъде сега, ако се бе родила с нормален крак?- попита Матей.

- Знае ли човек?- отвърна Карло -Сигурно ако не накуцваше нямаше да може да пее?!

- Аз обаче наистина не си спомням досега да съм виждала накуцваща певица!- изкриви устни Светлана.

- Прекланям се пред хората с талант...а колко много мразя тези дребни човечета, които прекарват целия си живот да търсят чуждия талант само за да му попречат и навредят!?- каза с неприязън Карло.

- Да, сигурно всички те са скучни хорица с тъмни очила, балтони и мръсни обувки?!- предположи Матей.

- Аз не ги виждам в човешки образ...по- скоро си ги представям като водовъртеж в мътна река или като безобидно течение под прага на вратата, след което ти изсъхват дробовете!- каза Карло.

Ефросина погледна към къщата и добави с колебание:

- Не ми се вижда и красива...като истинските певици...може и да не е вярно всичко, дето го разправя?!

- Чудно нещо е таланта!- допълни Карло – Дали се залепя по ходилата на обувките и със хорските стъпки прониква навсякъде или птиците го отнасят със себе си, както пренасят и семена!?

После Анушка се върна с мокра коса и блеснало от водата чело.

 – Какво ли не опитахме в годините, докато неусетно пораснах?...Един ден Яни каза, че е стар и се отказва.Така останах без него и наистина не знаех какво да правя...честно да си кажа, беше ми все едно дали ще продължа да пея или не...всички казваха, че съм талантлива, но някак не се пристрастих към пеенето?! Тогава ми предложиха да пея в един скъп ресторант,„Подготви си семпли, дълги рокли без ръкави“ ми каза собственика. Следващите месеци бяха много хубави. Няма да забравя тъмночервените покривки, мраморните саксиите с цветя, огледалата, в които се виждах на всяка крачка.Пеех с цялата си душа и бях доволна, че съм  попаднала тук, но една вечер при мен дойде собственика.

„Чувам хубави отзиви за пеенето ти, но чувам, че са тръгнали и приказки из града„ Заведението с куцата певица, така ми наричат ресторанта  –каза той и ме погледна в очите сякаш трябваше да му дам обяснение. После отсече „ Ще трябва да те освободя...не искам, когато хората си поръчват такси да казват „ карай в ресторанта с куцата певица“..аз съм собственик на ресторант все пак, не на някой цирк!“

Сега Анушка се усмихваше добродушно. Приличаше на жена, която дълги дни е катерила височини и се е спускала по склонове, притеснявала се е, отчайвала се е от съмнения, но най- накрая е пристигнала и мястото й се струва по- хубаво отколкото си го е представяла.

- Понякога, като по- млада съм се чудила...защо ми е притрябвал тоя глас, кой ми го е дал след като вече е знаел, че ще куцам..така от чисто любопитство съм се питала...как ли е станало при мен...дали Господ ми е дал глас, после е размислил, видяло му се е много щедро и ме е поспрял с тоя по- къс крак....или първо ме е създал дефектна, после ме е съжалил и ме е дарил с гласа?!

следва