Лежахме на пода в студената стая.Наоколо беше тъмно като в рог.Не искаше да пуснем лампите.Просто лежахме прегърнати,всеки заслушан в дишането на другия,взирайки се в нищото. Сигурно лежим така от часове,без никой да продума.Страх ме бе да кажа нещо,защото имах усещането,че ако тръгна да говоря, ще избухна в плач,а това само ще го нарани още-повече.А имаше толкова много неща,които исках да му кажа.Исках да му кажа,че винаги съм го обичала и никога няма да го забравя.Исках да му кажа,че той бе първата ми любов,още от както се запознахме като малки;че е един прекрасен човек и съм благодарна,че е част от живота ми...Исках да му кажа да не се бои от смъртта,че ще държа ръката му...Имаше милион неща,които исках да му кажа, за малкото време което ни оставаше.Но мълчах, прехапала устни да не заплача.Не виждах лицето му,но знаех,че и то е изкривено от болка.

          Бяха му открили рак на белите дробове преди година.Лекарите даваха малки шансове,но всички знаехме,че няма надежда.Знаеше го и той,но въпреки това се усмихваше.Смееше се и казваше,че няма какво повече да се направи.Никога не си позволи да покаже колко много го боли.Насила се усмихваше,насила говореше...Веднъж го попитах какво наистина чувства,а той ми отговори:"Боли.Разяжда те отвътре.Знам,че никога повече няма да бъда с теб,със семейството си.Знам,че скоро ще си отида и никога няма да постигна мечтите си.Никога вече няма да правим нещата,които правехме заедно.Аз умирам.Този факт ми причинява болка повече от самата болест.Но, ако се оставя това да ме пречупи, какъв е смисълът?Не искам да умра победен.Няма да  позволя да си одита пречупен,затова не се тревожи толкова"и се засмя широко.

            И ето ни сега,лежим си тук.Знаем,че тази нощ е последната,но не смеем да си кажем сбогом.Дъхът му става все по-накъсан.Не можах да ги спра и няколко сълзи покапаха на рамото му.

–Хей,нали си обещахме да не плачем-гласът му бе тих и дрезгав.

–Съжалявам!

–Няма нищо-усещах как се усмихва,докато се опитва да си поеме дъх-Знаеш ли,може би малко ме е страх...

–Знам,но аз ще съм тук с теб-вече започвах да ридая.

–Няма да спреш да ми досаждаш, дори когато умирам ли?-опита се да се засмее,но излезе като нечленоразделен звук.-Ей,това явно ще са последните ми думи,затова би ли ми изпълнила една услуга?Нещо като предсмъртно желание,а?

–Да-едва успях да кажа.

–Добре-усетих как дълбоко си пое дъх-Искам,когато умра тази нощ,ти да продължиш.Искам да заминеш от този град,да отидеш някъде далеч и никога,никога да не се върнеш.Искам да живееш и да следваш всяка своя мечта.Страдай,плачи,но живей.Така нищо няма да е било напразно.Обещай ми само едно-да пазиш сърцето ми.Зарови го някъде, много надълбоко,където дълги години няма да го намериш,но го пази.Ще ми обещаеш ли?

      Една кола мина по улицата и освети стаята.Изправих се и го погледнах в очите.Нямаше страх,нямаше сълзи.Бяха онези детски очи,в които искряха пламъчета. Усмихваше ми се.Видях искрица на щастие за момент,после очите му се затвориха и тялото му се отпусна. 

    Лежах още дълго така,стиснала безжизнената му ръка,взирайки се в нищото.

–Обещавам да пазя сърцето ти-прошепнах.

на Т.