Лежахме на пода в студената стая.Наоколо беше тъмно като в рог.Не искаше да пуснем лампите.Просто лежахме прегърнати,всеки заслушан в дишането на другия,взирайки се в нищото. Сигурно лежим така от часове,без никой да продума.Страх ме бе да кажа нещо,защото имах усещането,че ако тръгна да говоря, ще избухна в плач,а това само ще го нарани още-повече.А имаше толкова много неща,които исках да му кажа.Исках да му кажа,че винаги съм го обичала и никога няма да го забравя.Исках да му кажа,че той бе първата ми любов,още от както се запознахме като малки;че е един прекрасен човек и съм благодарна,че е част от живота ми...Исках да му кажа да не се бои от смъртта,че ще държа ръката му...Имаше милион неща,които исках да му кажа, за малкото време което ни оставаше.Но мълчах, прехапала устни да не заплача.Не виждах лицето му,но знаех,че и то е изкривено от болка.
Бяха му открили рак на белите дробове преди година.Лекарите даваха малки шансове,но всички знаехме,че няма надежда.Знаеше го и той,но въп ...