- Ерик обещай да си тук завинаги! – гласът на Брина влиза, а тя се мотае из отвъд-Стаята. Ерик, с търпението, присъщо на някой, готов ей сега да избухне, я изчаква да влезе при него. И избухва.
- Какво?!?
- Е, не се сърди! – тя го потупва по рамото. Сяда до него на пода. – Поне във вечерите, когато искам да си тук. Става ли?
- Ъ... да, предполагам. – поглежда я и вижда колко разочарована е – Да, да. Разбира се, че ще бъда тук. Къде другаде имам да ходя? Тук ще съм, Брина.
- Наистина? Ще го направиш ли? – Брина се хвърля на изненадания му врат или поне на вратът, който му принадлежи и би бил изненадан ако... ако можеше да се изненадва. Ерик решава да изчака, докато бурното щастие премине. - И ще бъдеш тук, когато имам нужда от теб? - Той чака. - Ерик-Ерик-Ери-и-ик!
Минава й.
- Благодаря ти. Наистина. – шепотът ù гали ухото му, скрито някъде под къдриците.
- И все пак... би било добре да попитам какво се е случило, нали?
- Не.
- Когато кажеш това винаги знам, че е задължително да попитам. Хайде, кажи. Какво става?
- О, Ерик! Загрижената физиономия си тръгна!
- Ъ... И сега ти си тъжна? Или не си? – Ерик съвсем се обърква.
Тя винаги вика и гласът ù е сподавен, когато каже нещо такова, но никой не би могъл да разбере дали този път тя се смее или плаче, респективно дали се радва или ù е тъжно, че Физиономията си е тръгнала. Освен ако не я гледа в очите. А тя се смее и когато плаче. И плаче и когато се смее. Сложно е...
- Този път взе със себе си и Г-жа Слънчице!
Ерик разбира. Весела. Не, тъжна. Да, тъжна е.
- О. Колко дълго ще си е тръгнала?
- Шест или седем приказки, зависи от Разказвачът.
- Но нали Г-жата каза, че няма да си отива вече?
- Тя все така казва! Нямаш представа какво е някой винаги да си отива за последен път и всеки път да се връща завинаги, а няколко приказки по-късно да го видиш отново как си събира багажа!
- Нямам ли?
- Нямаш, да! - натъртва Брина.
- Брина, не ме убивай... или поне някак... по-безболезнено... Но какво ти пука, че ги няма? Нима ще ти липсват?
- Загрижената – никога! Обаче Г-жата... Вечерите ще са други без нея. И сутрините. И следобедите. И залезите. И приказките изобщо. Всичко, Ерик! Всичко е друго, когато ти отнемат този, дето го прави същото!
- Ъ?
- Ей, хайде тази вечер да се качим на покрива! Хайде да вземем моя плюшен заек - с нахапаното ухо, нали го знаеш – и онзи твой пластмасов кон и може още да си вземем ментови бонбони и кафе в синия термос и одеяла... – потокът от приласкаващи думи изведнъж секва и останала без дъх Брина завършва, престорено спонтанно и още по-престорено невинно - Искаш ли да спим там?
- Ами... Брина, иска ми се, обаче обещах на Един-приятел да съм при него тази вечер. Не става ли утре да се качим горе?
- Да... става... сигурно... – всяка дума се откъсва от устните ù някак вяло и все по-приглушено, та Ерик дори не чува последната.
- Супер! – той скача на крака и разрошва косата ù с ръка. Нещо като хипер странен момчешки вариант на момичешката прегръдка. – Ще се видим... в някоя друга приказка. Чао, Бри!
Брина обаче следва Ерик стъпка по стъпка чак до дъното на коридора. Ерик сяда на пода пред вратата и започва да обува кецовете си. Това са странни кецове – уж са с два номера по големи, отколкото би трябвало да бъдат, обаче се налага той да разхлабва връзките чак отдолу, за да ги обуе.
- Ама, Ерик... как така? Нали каза, че няма къде другаде да ходиш! Нали каза, че ще си тук? Нали каза... – гласът ù все повече стихва, сякаш притиснат от огромна пухена възглавница. Може би затова Ерик изобщо не я чува.
- Ох. Ох-ох-ох. Да, да. Добре съм. До после!
На лицето му се появява нещо като усмивка и той излиза от Света на Брина без да затвори вратата.
Ще си зее отворена. Ще скърца. Всеки по-немирен вятър ще е свободен да се вмъква през процепа.
Да, г-жа Слънчице наистина я няма, за да затвори...
Отвътре.
© Алиса All rights reserved.
Но ето това е много мъдро:
"Всичко е друго, когато ти отнемат този, дето го прави същото!"
Ще си го запиша.