- Ерик обещай да си тук завинаги! – гласът на Брина влиза, а тя се мотае из отвъд-Стаята. Ерик, с търпението, присъщо на някой, готов ей сега да избухне, я изчаква да влезе при него. И избухва.
- Какво?!?
- Е, не се сърди! – тя го потупва по рамото. Сяда до него на пода. – Поне във вечерите, когато искам да си тук. Става ли?
- Ъ... да, предполагам. – поглежда я и вижда колко разочарована е – Да, да. Разбира се, че ще бъда тук. Къде другаде имам да ходя? Тук ще съм, Брина.
- Наистина? Ще го направиш ли? – Брина се хвърля на изненадания му врат или поне на вратът, който му принадлежи и би бил изненадан ако... ако можеше да се изненадва. Ерик решава да изчака, докато бурното щастие премине. - И ще бъдеш тук, когато имам нужда от теб? - Той чака. - Ерик-Ерик-Ери-и-ик!
Минава й.
- Благодаря ти. Наистина. – шепотът ù гали ухото му, скрито някъде под къдриците.
- И все пак... би било добре да попитам какво се е случило, нали?
- Не.
- Когато кажеш това винаги знам, че е задължително да попитам ...