-      Ерик обещай да си тук завинаги! – гласът на Брина влиза, а тя се мотае из отвъд-Стаята. Ерик, с търпението, присъщо на някой, готов ей сега да избухне, я изчаква да влезе при него. И избухва.

-      Какво?!?

-      Е, не се сърди! – тя го потупва по рамото. Сяда до него на пода. – Поне във вечерите, когато искам да си тук. Става ли?

-      Ъ... да, предполагам. – поглежда  я и вижда колко разочарована е – Да, да. Разбира се, че ще бъда тук. Къде другаде имам да ходя? Тук ще съм, Брина.

-      Наистина? Ще го направиш ли? – Брина се хвърля на изненадания му врат или поне на вратът, който му принадлежи и би бил изненадан ако... ако можеше да се изненадва. Ерик решава да изчака, докато бурното щастие премине. - И ще бъдеш тук, когато имам нужда от теб? - Той чака.  - Ерик-Ерик-Ери-и-ик!

 Минава й.

-      Благодаря ти. Наистина. – шепотът ù гали ухото му, скрито някъде под къдриците.

-      И все пак... би било добре да попитам какво се е случило, нали?

-      Не.

-      Когато кажеш това винаги знам, че е задължително да попитам. Хайде, кажи. Какво става?

-      О, Ерик! Загрижената физиономия си тръгна!

-      Ъ... И сега ти си тъжна? Или не си? – Ерик съвсем се обърква.

Тя винаги вика и гласът ù е сподавен, когато каже нещо такова, но никой не би могъл да разбере дали този път тя се смее или плаче, респективно дали се радва или ù е тъжно, че Физиономията си е тръгнала. Освен ако не я гледа в очите. А тя се смее и когато плаче. И плаче и когато се смее. Сложно е...

-      Този път взе със себе си и Г-жа Слънчице!

Ерик разбира. Весела. Не, тъжна. Да, тъжна е.

-      О. Колко дълго ще си е тръгнала?

-      Шест или седем приказки, зависи от Разказвачът.

-      Но нали Г-жата каза, че няма да си отива вече?

-      Тя все така казва! Нямаш представа какво е някой винаги да си отива за последен път и всеки път да се връща завинаги, а няколко приказки по-късно да го видиш отново как си събира багажа!

-      Нямам ли?

-      Нямаш, да!  - натъртва Брина.

-      Брина, не ме убивай... или поне някак... по-безболезнено... Но какво ти пука, че ги няма? Нима ще ти липсват?

-      Загрижената – никога! Обаче Г-жата... Вечерите ще са други без нея. И сутрините. И следобедите. И залезите. И приказките изобщо. Всичко, Ерик! Всичко е друго, когато ти отнемат този, дето го прави същото!

-      Ъ?

-      Ей, хайде тази вечер да се качим на покрива! Хайде да вземем моя плюшен заек -  с нахапаното ухо, нали го знаеш – и онзи твой пластмасов кон и може още да си вземем ментови бонбони и кафе в синия термос и одеяла... – потокът от приласкаващи думи изведнъж секва и останала без дъх Брина завършва, престорено спонтанно и още по-престорено невинно - Искаш ли да спим там?

-      Ами... Брина, иска ми се, обаче обещах на Един-приятел да съм при него тази вечер. Не става ли утре да се качим горе?

-      Да... става... сигурно... – всяка дума се откъсва от устните ù някак вяло и все по-приглушено, та Ерик дори не чува последната.

-      Супер! – той скача на крака и разрошва косата ù с ръка. Нещо като хипер странен момчешки вариант на момичешката прегръдка. – Ще се видим... в някоя друга приказка. Чао, Бри!

Брина обаче следва Ерик стъпка по стъпка чак до дъното на коридора. Ерик сяда на пода пред вратата и започва да обува кецовете си. Това са странни кецове – уж са с два номера по големи, отколкото би трябвало да бъдат, обаче се налага той да разхлабва връзките чак отдолу, за да ги обуе.

-      Ама, Ерик... как така? Нали каза, че няма къде другаде да ходиш! Нали каза, че ще си тук? Нали каза... – гласът ù все повече стихва, сякаш притиснат от огромна пухена възглавница. Може би затова Ерик изобщо не я чува.

-      Ох. Ох-ох-ох. Да, да. Добре съм. До после!

На лицето му се появява нещо като усмивка и той излиза от Света на Брина без да затвори вратата.

Ще си зее отворена. Ще скърца. Всеки по-немирен вятър ще е свободен да се вмъква през процепа.

Да, г-жа Слънчице наистина я няма, за да затвори...

Отвътре.