... По вефа събщиха, че на някакъв ноемврийски пленум на някаква партия някой си тодор живков бил паднал от своята власт.

    Смени канала и пусна музика... Весело му стана от това: случва се и в мрежите да говорят глупости. А пък и вефът даваше възможности. Радиоприемник е. Той има и друга честота.

      А днес? Днес...

     Павел влезе в политиката. Огледа се, видя старовремска дървена закачалка в ъгъла на стаята и не остави палтото си там. Закрачи с широки крачки към пленарната зала в хола и отвори вратата. Пред него се ширна следната картина: два стола, ниска маса, цигарен дим и непуснато електрическо осветление. Погледна часовника си – той показваше времето. В пленарната зала видя три полуголи жени, един мъж и нещо като котка.

     – Заповядай, заповядай! – каза му котката.

     Павел мразеше тази котка почти толкова, колкото политиката. Иначе нямаше нищо против котките и политиците. Но когато нещата изпаднат в конкретика – тази прекрасна дума! – трябва да бъдат разнищени, анализирани, детайлизирани и прочее. Това ги прави гадни. Изобщо, мислеше Павел, станат ли нещата пределно ясни, махне ли им се булото на оная тайнственост, дето ги прави малко объркващи, витални и далечни, край. Край с нещата. По тази причина, щом като точно тази котка го подкани да влезе, значи не трябваше да влиза. Пък и напоследък котките не говорят, знаеше го от личен опит. Затова се обърна към полуголите жени с въпрос:

     – И вие ли сте в политиката?

     Въпросът бе провокативен. Те му отговориха дружно, а от устите им излизаше пушек:

     – Ние сме политички. – Отместиха това и онова от себе си, за да стане напълно ясно коя партия олицетворяват.

     Хубав отговор дадоха девойчетата, реши Павел. Дружелюбен. Ама защо тия три политички пушеха като комини? Дали пък не е възможно, веднъж влязъл в политиката, да вземе да влезе и в тази димна среда? Тя не изглеждаше токсична, ако изключим котката. Хм.

    Идеята му се стори добра. Свали палтото си, сгъна го на четири и го хвърли на пода. Оставаше да разбере само кой беше оня недодялан пръч, дето стоеше диванча праз до политичките. Изглеждаше като убедителен сноб, носеше шапка каубойка и непрекъснато търсеше нещо с очи. Павел го потупа по носа.

     – Благодаря! – кихна снобът. Представи се: – Аз съм.

     – Така и предполагах – усмихна се Павел. – И аз. Подобно.

    Сбиха се. И нищо.

     Откакто Павел влезе в политиката, се измина много време.  Може и цял час да е изтекъл, ако го броим паламентарно: в парламента всеки час струва 500 евро, така че депутатите си калкулират времето подходящо, адвокати са на своето време.

     Ала когато излезе от нея, от любимата му политика, Павел вече беше друг човек. Ни жив, ни умрял – като котката на Шрьодингер. В крайна сметка отново опираме до котката. И до политиката. Павел вярваше, че всеки път, влизайки в пленарната зала, ще вижда това общество на хора и животни, което ще го кара да се чувства щастлив, да сваля палтото си и да го сгъва на четири. Защото в крайна сметка в това има много смисъл. Стига да го откриеш.  И колкото повече влизаше във и излизаше извън политиката, толкова повече намираше смисъла, който досега му убягваше. Дори се зачуди на себе си, че досега не го бе откривал.

     – Вие сте динамични! – казваше на политичките.  Не можеше да ги понася голи.

     – Не, просто сме дебели – отговаряха му те. Не можеха да го понасят облечен.

     И Павел разбираше колко гъвкава е истината. Не бяха дебели, нито динамични, но какво може да се каже за едни видимо незабележими и глуповати, но охранени с власт дами? Той се сближи с тях. А снобът му стана почти приятел. Дериват. Абе направо казано – аватар.

     – Досега не вярвах, че ще срещна толкова отегчителен човек – споделяше му той. А Павел приемаше това за комплимент на своето его.

     – За мен ли говориш? – питаше той сноба.

     – Не, за котката.

     – Налага се да се съглася с теб – кимаше Павел. – Аз мразя котката. Не е хубав човек.

     – И аз мразя политиката. – Снобът изглеждаше тъжен след побоя. – Намразиш ли нещо, идентифицирай се с него. Само това помага. Отмъстително е. Аватар му бъди.

     Павел разбра, че единственият начин да се опознае, е като влиза и излиза от себе си. Тоя снобар е той самият. Очевидно. Случва се. Излезеш ли от себе си, вече не си нито минало, нито бъдеще. Най-хубавото е, че не си и настояще. Витаеш в порядъка на своеволието в опит да разрушиш порядъка и своеволието.

     Така мина доста време. Един ден забрави да се върне. Беше се опознал. И бе станал истински политик. Сам по себе си. Ала не знаеше къде е главата, в която да се побере.

     Не можеше да преработи всичкото, дето бе погълнал. Искаше да смени канала. Ама вече вефове не съществуваха. А радиото беше... отзвук. На същата честота предаваше. Мозъкът нямаше щепсел да го изключи: някакъв павел бил изключен от някаква партия и не знам какво си станало с него... сякаш някой се интересува от това. Така говореха.