Гласът срещу мен наема инерция. Апартаментът кънти. Лампата премигва, аха да угасне.
- Докога!? Питам аз!... Докога да търпя това!... Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва-едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! Докога, питам аз!?
  Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка отгоре, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени! Кой ви пусна на терена!
Мълча си, леко придърпвам с крака кълбото, не успявам. Котката, свила се под дивана, съска като пепелянка и показва нокти.
Ааа, стига ми един недоволен!
- Ей, алоу, треньорчето! Пуснете Бербатов, бе! Нещастници! У-у-у!
Край! На тъмно сме. Добре поне, че лампите в коридора светят, хвърляйки бледа светлина през матирания процеп на вратата. Крясъците могат да накарат и телевизора да замлъкне, засега, само дикторът онемя. Край на полувремето. Слава Богу. Малко тишина. Чуват се само приборите на масата, дъвчене и жадно отпиване.
Нощта наднича плахо през прозореца, но остава непоканена,  отвън.
- Мамка му и живот! - с полупълна уста сдъвква  нова тирада гласът:
- Днес гледам, бензина увеличили, гуми зимни трябват за колата, на две места работя, пребивам се като магаре, а една свястна салата няма кой да направи!
Айде, пак се почва. За сега се трае. Ако още веднъж ревне, чакам да позвъни домоуправителят.
- Ей, най-после, бе! Дойде му ума на тоя треньор. Бербатов пусна! А така! Давай, Берба! Покажи им играта!
Пустото кълбо, едва го дотътрям с крак. Тъкмо да се наведа, да го вдигна и нашите вкарват.
- Гооол! - крещи гласът, а котката обезумяла,  скача в скута ми.
- Гооол! - носи се из стаята, съдират се тапетите, лъсва голата стена под тях, грозна и сива, издрънчават стъклата, пръсвайки се на милион парченца и без звук потъват в килима.
- Гооол!
И прах не пада вече от тавана, всичката мазилка, осветителни тела, картини и апликации, дори на мама ковьорчето, се валят по земята, в несвяст. Без капка надежда от рехабилитация.
Котката се е впила в гърдите ми, без дъх. И аз съм без дъх. Оглеждам хола, като след война е, всичко нагоре с краката. До гуша ми дойде да чистя, готвя, пера и гладя. Да рина мръсотии след всеки мач, да сменям тапети и електроуреди, да правя салати и изстудявам ракии, да не си знам почивката. Да не знам кога е ден, кога нощ. Всичко, всичко по силите си, за да не чувам този вечно сърдит и недоволен глас. И за да получавам по мъничко любов. Мъничко внимание, едно цвете поне да ми се поднесе, ей така, без повод. Малко радост. Толкова ли много искам!?

Господи, благодаря ти! Благодаря ти, че не ми позволи да си разменим ролите с жената,  за една седмица, както  препоръчаха в брачната консултация. Аз не бих издържал на тоя ад! Благодаря ти!

Нощта се е отдръпнала от прозореца, оставила ни е на самотек, единствено звездите избледняват нейде,  високи и далечни.

Ставам най-после от дивана, краката ми са изтръпнали, едва правя крачка, рухвам на стола; бая съм се скапал днес. С поглед обхождам масата. Ракията изстудена, блещукат кристалчета по бутилката, стича се сълза, попива в колосаната покривка. Салатката, чашките, подредено всичко, с вкус и желание. Заглеждам се в жена си, надянала е очила. Боже, откога ги носи!? Тананика си нещо,  довършва пуловера ми. По косите ù сребрее, от цимента, дето е пренасяла, ще да е.
Засмивам се.
Вдига глава от куките, взира се в мен, усмивка ляга на бледите ù устни, в очите ù съзирам умора. Дългият ù ден свършва много след моя.
Не! Не може така да продължава! Трябва да се сложи край на това! Трябва да променя коренно отношението си към нея.
Тя заслужава повече! Много повече! И за децата, които ми роди, и за всичката ù вярност и преданост през годините. Затова, че се грижи безмълвно, всеотдайно, неуморно за семейството ми. Ще ми се да я прегърна, да ù кажа нещо мило...
- Кире! Хайде яж, че вечерята ти изстива. Какво ти е днес, да не си болен? И дума не си казал, откак се върна от гарата. Всичко наред ли е? Много ли си изморен? Стоплила съм бойлера, хайде хапни, че да си вземеш душ, да си полегнеш. Хайде, ще ти направя  масаж, знам колко обичаш. Кире?... Чуваш ли ме, Кире?
Гласът ù,  разтревожен и нежен,  достига до слуха ми отдалеч, от планета някаква сякаш; усещам дланта ù по главата си, милва ме, надниква в очите ми, усмивката ù е толкова искрена...
Трябва! Край! Решил съм го! Пълна промяна! Никакви крясъци, викове, обиди, закани! Несправедливо е! Пълна промяна! Реших го! Реших го, така ми олекна!
- Оле, Кире, това в косите ти от цимента ли е? - засмива се отново. - Ох, милият ми, помъдряваш!
Пия ракия, мезвам...
- Сийо! Дай солта! Пак не е овкусена тая салата! Докога бе, мамка му стара!
Чувам гласа на диктора. Мачът започва. Днес трябва да бием! Дано да пуснат Бербатов, че инак сме гола вода!
- Сийооо! Не ме ли чуваш! Хвърли тази плетка и донеси солта, да не ставам! Мамка му и живот!

Да! Пълна промяна!
Ама от утре!
- Сийооо! Солта ти казах!...

Да! От утре!
*  *  *