Гласът срещу мен наема инерция. Апартаментът кънти. Лампата премигва, аха да угасне.
- Докога!? Питам аз!... Докога да търпя това!... Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва-едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! Докога, питам аз!?
Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка отгоре, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени ...