Силата на едно сърце

Младата жена се надигна по тъмно, набързо облече вехтите си дрехи и тихо пристъпи към вратата. Улавяйки желязната дръжка, тя за миг се спря и извърна глава към леглото – в тъмнината се дочуваше тежкото и равномерно дишане на мъжа й, който след малко също трябваше да става за работа. Потънал в сладката си дрямка, той най – вероятно сънуваше острия сърп и ръкойките жито, които днес му предстоеше да ожъне на нивата. При мисълта за мъжа си Йовка умилително се усмихна, внимателно излезе от стаята, светна лампата в коридора и тръгна към кухнята. Минавайки покрай детската стая, тя леко открехна дървената врата и любопитно надникна вътре. На фона на нахлулата от коридора бледа светлина, Йовка ясно съзря почти допрелите се една до друга детски главички и безредно разпилените гъсти, къдрави коси върху възглавниците. Двете й дъщерички спяха дълбоко и в просъница промърморваха неразбираеми думи. Сърцето на младата жена радостно затуптя в гърдите й, а по корема й преминаха приятни, гъделичкащи тръпки. С усмивка на уста Йовка остави децата си да спят и крачейки бързо по коридора, влезе в кухнята. В тясното готварско помещение тя за кратко се поколеба, сякаш за да подреди мислите в главата си, а сетне махна с ръка и се насочи към закачалката в ъгъла. Взе оттам престилката, разгъна я и ловко я завърза на кръста си. Накладе огъня в пещта и докато чакаше той да се разпали, наточи корите за баницата и грижливо ги подреди в предварително намазаната с мазнинка тава. Като се увери, че краищата им са правилно увити, с едно движение ги метна в нагорещената пещ. Сетне отиде до мазето, пресипа от тенекията в една голяма кана кисело мляко, върна се в кухнята и започна да го разбива на гъста мътеница. Когато из помещението вече се носеше приятният аромат на прясно изпечена баница, а масата беше подредена и готова за закуска, тя застана до прозореца, отвори го и се облегна на перваза. Настъпваше прохладна лятна утрин. Нощната тъма постепенно отстъпваше място на белотата на новия ден и от изток заиграха червеникавите отблясъци на сутрешното зарево. Въздухът бе наситен с уханните миризми на прясно окосено сено и дъхава слама, а над селото се носеха сънените кукуригания на петлите. Откъм задния двор гладно изгрухтя свинята, а от обора, с натежало от мляко виме, тревожно измуча шарената крава.

Йовка присви устни, а сините й очи засияха. Стопанката обичаше тези мигове на съзерцание. Тогава тя можеше да мечтае и даваше свобода на мислите си необезпокоявано да се реят навред. Вътрешно в себе си се радваше на това, което има и що бе създала. Въпреки всички несгоди на нелекия й живот, тя все пак бе успяла да изгради здраво и сплотено семейство. Независимо, че живееха в смутни и тежки времена – навсякъде се ширеше недоимък; парите все недостигаха, а на всичко отгоре държавата се раздираше от чести войни, със съпруга си се уважаваха, обичаха се и здраво стиснали ръце, вървяха напред. Беше щастлива, че бе намерила добър и любящ човек до себе си като Йордан и тя щедро му се бе отплатила, като го дари с две хубави момичета; две красиви близначки – Надя и Вяра.

Грижите за семейството не й тежаха. Беше им свикнала, защото през годините те се бяха превърнали в част от нейното ежедневие. Майка си не помнеше. От разказите на баща си беше научила, че когато била на три години майка й тежко заболяла от туберкулоза. Цялата пожълтяла, залежала се и не след дълго я погребали. Така Йовка израсна като единствена жена сред трима мъже – баща й и двамата й братя Петър и Христо. Постепенно тя се научи да не скланя глава пред нищо, изгради силна воля и твърд характер. За нея нямаше мъжка и женска работа – както можеше да пере и простира дрехи на простора, така след малко вече цепеше дърва на дръвника или пък помагаше на Христо в подковаването на някой кон в конюшнята.

Една сутрин голямо нещастие сполетя семейството на Йовка. Христо се прибираше от работа в града, когато на железопътния прелез конят се подплашил, разлудувал се и мъжът паднал от каруцата и си счупил врата. Отново Йовка надяна черната забрадка, отново зарони сълзи над пресен гроб. На помена на четиридесет дена от Христовото погребение, баща й и Петър жестоко се скараха за някакви пари. Работата стигна до бой, едва ги разтърваха. Петър не можа да прости на баща си, събра си багажа и замина за Одеса. Повече никой нито го чу, нито го видя. Йовка загуби още един скъп за нея човек.

Минаха се няколко месеца от случката и за беда избухна Първата световна война. Българското правителство не можа да стои настрана от конфликта и не след дълго се намеси на страната на германците. Беше ранната пролет на хиляда деветстотин и седемнадесета година. Започна мащабна мобилизация, от всяка къща по един мъж заминаваше за фронта. С много сълзи и увещания Йовка изпрати баща си на гарата. Мобилизираха го в Югоизточна Македония, където той участва в битката при Дойран. В средата на май Йовка получи писмо, в което й съобщаваха, че по време на масирана атака на противника баща й загинал от британски куршум. Не й позволиха да го погребе и посмъртно изпратиха ордена му за храброст, който тя тайно скъта в скрина.

Останала сама, Йовка реши да се мести да живее при леля си в града. Тъкмо започна да събира багажа и да си урежда нещата, когато неочаквано срещна Йордан. Като подарък от съдбата за всичко лошо, което беше преживяла досега. Харесаха се, залюбиха се и накрая се ожениха, като той се премести да живее при нея. Йордан бе много добродушен и работлив човек. Отнасяше се добре с нея, беше много нежен и внимателен. С него тя бе щастлива и не се мина много време, когато се родиха двете им дъщери….

- Добро утро, скъпа! – дрезгавият глас на Йордан прекъсна замечтаните й мисли и те се изгубиха някъде към зелените хълмове над селото. – Цялата къща мирише прекрасно. Може ли вече да се опита тази хубава баница?

- Може, може! – Йовка се приближи до мъжа си и му подаде бузата си, за да я целуне. – Седни на масата! Ще сложа на нас двамата, а на децата после – като се събудят. Нека не ги будим толкова рано, нали са във ваканция?

Тя отразя три големи парчета от баницата, сипа ги в една чиния и ги постави пред него, заедно с чаша за мътеницата. За себе си задели две по – малки парчета, а останалата баница в тавата уви в чиста кърпа, за да остане топла за децата.

- Къде ще жънеш днес? – попита тя, като седна до мъжа си и започна да се храни.

- Днес съм на онзи, ъгловия блок, до Минчовото кладенче. Голям е и дано успея да го свърша, че коляното ми щрака и май времето ще се разваля. Колкото повече свършена работа, толкова по – пълна кесийка. Обещал съм ти и на пазар в София да те водя – той се усмихна, избърса ръцете си и нежно погали жена си по лицето.

Щом росата се вдигна, Йордан натовари нещата си в каруцата, взе си торбичката с яденето за обяд, впрегна коня и клатушкайки се на капрата, потегли към стопанството. Йовка дълго гледа след него, докато каруцата не се загуби надолу по пътя. После тя се разшета из двора, издои кравата, нахрани свинята, хвърли на кокошките и влизайки в кухнята, по коридора вече се чуваха топурканията на малки крачета. Момичетата се бяха събудили. Скоро огладнелите деца насядаха около масата и облизвайки устни, започнаха лакомо да ядат от вкусната баница. Йовка седна до тях, скръсти ръце и с усмивка наблюдаваше препирнята им. В този момент нямаше по – щастлива жена от нея. За миг пак започна да мечтае и прекъснатите й одеве мисли отново нахлуха в съзнанието й.

Неусетно се изтърколиха десетина години. Двамата съпрузи продължаваха да живеят в любов и разбирателство и макар, че често ходеше с цветя на гробовете на близките си хора, Йовка беше щастлива и винаги намираше смисъл да продължава да гледа напред. Дъщерите им пораснаха и скоро им предстоеше да завършат “Общата гимназия” в града. За тях се грижеше и Йовкината леля. Животът като че ли вървеше спокойно по някакъв предварително начертан план и всичко си идваше на място от само себе си. Докато не се случи ново нещастие.

През хиляда деветстотин четиридесет и трета година България се включи във Втората световна война и Йордан го пратиха запас на сръбската граница. Както навремето изпращаше баща си на гарата, така и сега Йовка прегръщаше Йордан на същото място – на перона, точно срещу часовника.

- Пази себе си и децата! – успя да промълви той, малко преди парният локомотив пронизително да надуе сирената си. - Вие сте всичко, което имам! Мисълта за вас ще ме крепи на фронта!

Зеленикавата композиция бързо набра скорост и скоро се изгуби зад първия завой на железопътния насип. Последното, което запомни от образа на мъжа си беше усмихнатото му лице и бялата кърпичка, с която той й махаше от прозореца на вагона. Йовка се прибра вкъщи, затвори се в спалнята и дълго и тихо плака над сватбената им снимка.

Месеци наред тя редовно получаваше писма от Йордан, в които той й пишеше за войнишкия живот, за Ниш и за германците. Увещаваше я, че скоро ще си дойде на село и ще прегръща до насита нея и момичетата. Йовка обаче не дочака мъжа си, а едно малко писмо, донесено й лично от военния комендант в града. Когато го прочете, светът й се зави, прилоша й и тя здраво се хвана за мотиката, за да не падне.

По време на едно сражение ротата на Йордан попаднала в засада, той и българските войници се сражавали героично, но за негов лош късмет немски снаряд се разбил на метри от него, пръснал се и две парчета се забили в корема му. Изгубил много кръв, никой от ротата не бил с неговата кръвна група и скоро той починал в лагера.

“Редник Камишев се сражаваше като лъв!”– гласеше краят на писмото. – “Ще бъде предложен за Орден за храброст.”

Не се интересуваше Йовка от ордените за храброст – нито можеха да избършат сълзите й, нито можеха да върнат скъпите за нея хора. Тя се наплака, след което впрегна коня, качи се на каруцата и потегли за града. Късно вечерта пристигна при леля си, за да моли мъжа й за помощ. Този път беше решена да се бори докрай и да не позволява тялото на мъжа й да бъде погребано никъде другаде, освен в гробището на селото й. Драган веднага се съгласи да й помогне. На следния ден те хванаха влака за София, откъдето се прехвърлиха на друга композиция за Югославия. На границата ги спряха войници за проверка на документите им. За първи път в живота си Йовка виждаше колони танкове, бронирани коли и военни камиони. Качиха се при двама войници в един джип, които ги откараха в тила, при общите гробове. С трепет наблюдаваше как войниците изваждаха труповете от заритите ями и й ги показваха. Всички й се сториха еднакви – грозни, с изкривени от смъртта лица и с дълбоки рани по телата. Надяваше се всеки следващ да бъде Йордан.

Накрая го съзря. Разпозна го сред общото безредие на разлагаща се вече плът. Тя се спусна, целуна го по студеното чело и горко зарида. Положиха го в дървен ковчег, който тя закупи от войниците, качиха го в джипа и го откараха до границата. С общи усилия натовариха ковчега в един товарен вагон, а Йовка и Драган тихо приседнаха от двете му страни. С тежка въздишка влакът потегли за София, а оттам с много усилия се преместиха във влака за техния град. Рано заранта пристигнаха в къщата на леля й. Драган впрегна коня и най – накрая успяха да докарат убития в семейната му къща.

- Благодаря ти, Драгане! – успя да прошепне изстрадалата жена, но по лицето й вече нямаше сълзи.

На другия ден погребаха Йордан с всичките почести и уважение, които заслужаваше този добър и почтен човек. След известно време по куриер доставиха Ордена му за храброст. Йовка го взе и го сложи при наградата на баща й, скътана в скрина. Вече имаше два ордена за храброст и двама погребани скъпи мъже. Колко силен трябва да бъде човек, за да преживее всичко това и да остане с високо вдигната глава. Може би толкова, колкото може да бъде силно едно женско сърце.