Под нежното сияние на юлската луна, един тъмен силует прибяга плашливо по протежението на мрачната улица. В тези часове никога не можеш да си сигурен дали е човек, или котка. За мен беше просто силует. Черно-белезникав, тук-там проблясващ. Реших, че трябва да е било жена - беше прекалено дребно, за да е мъж и прекалено красиво, за да е котка. Но, както вече казах, никога не можеш да си сигурен.
Запалих нова цигара и продължих надолу по улицата. Беше обикновена уличка, без лампи, смърдяща на боклук, евтини момичета и цигарен дим. Обичах ги тия улици. В тях най-ярко успявах да уловя падението на света, в който живеех. Вървях с широки, уверени крачки все така по тази улица. Нещо в нея ме привличаше. Дали непознатият силует, пробягал почти незримо покрай мен или просто почти неуловимия трясък на тишината, който почти никъде вече не успявах да открия, не можех да съм сигурен. Мисля, че беше жената... Беше прекалено късно, за да е тишината... Но, както вече казах, никога не можеш да си сигур ...