Под нежното сияние на юлската луна, един тъмен силует прибяга плашливо по протежението на мрачната улица. В тези часове никога не можеш да си сигурен дали е човек, или котка. За мен беше просто силует. Черно-белезникав, тук-там проблясващ. Реших, че трябва да е било жена - беше прекалено дребно, за да е мъж и прекалено красиво, за да е котка. Но, както вече казах, никога не можеш да си сигурен.
Запалих нова цигара и продължих надолу по улицата. Беше обикновена уличка, без лампи, смърдяща на боклук, евтини момичета и цигарен дим. Обичах ги тия улици. В тях най-ярко успявах да уловя падението на света, в който живеех. Вървях с широки, уверени крачки все така по тази улица. Нещо в нея ме привличаше. Дали непознатият силует, пробягал почти незримо покрай мен или просто почти неуловимия трясък на тишината, който почти никъде вече не успявах да открия, не можех да съм сигурен. Мисля, че беше жената... Беше прекалено късно, за да е тишината... Но, както вече казах, никога не можеш да си сигурен.
Силуетът пак тихо се промъкна покрай мен и раздвижи дима, който на сиви кълбета се издигаше около лицето и ръцете ми. Размърдах се напрегнато, за да уловя аромата, а усетих само остра миризма на цигари. Потръпнах. Тази тайнственост ме влудяваше. В крайна сметка трябваше да знам дали е жена или котка. От това може би зависеше животът ми. Пък и щеше да е хубаво, ако беше жена. И без друго се чувствах самотен.
Улицата завиваше към малко мостче над канала. Разнесе се смрад на развалено. Мръсотията от целия град се изливаше тук. Но аз продължих по мостчето, притеглен от силата на тъмния силует, който приличаше на жена. Усещах, че дишането ми се учестява, сърцето ми започваше да бие развълнувано, аз трябваше да я намеря. Трябваше да намеря моята жена-силует. Нали и тя като мен беше само отломка, стенание, сянка от отминалата пролет... Само плашливо прибягващ контур покрай улицата, която мирише на изгнило. Без никога да е истинска, без никога да има лице.
Смрадта се попи в дрехите ми, усещах я да тегне върху кожата ми, но не спирах. Запалих нова цигара. Стъпвах все по-бързо, все по-нетърпеливо. Знаех, че ще чуя безшумните ù нозе, когато отново мине покрай мен. И ненаситно се вслушвах във всяко шумолене, във всеки вой на вятъра. А тя не идваше. Смееше ми се от някой тъмен ъгъл. Тя - моята жена-силует.
Всичките спомени от тези тъмни улички ме връхлитаха на вълни. Бясно торнадо от медни къдрици, божествена симфония от докосвания на бели пръсти. Бели като луната, която грееше над мен. Дали моето момиче-силует имаше същите очи?...
Вече тичах, тичах с всички сили към нея, захвърляйки недопушената цигара. Тичах, без да мисля. Стъпките ми кънтяха по каменната улица, хората излизаха на прозорците, за да видят оня луд, който преследва силует. Смееха ми се, сочеха ме с пръст. А аз не спирах. Не усещах ни умора, ни страх, просто онази дива страст, която изпитва ловецът, докато преследва жертвата си.
После пак я усетих да минава край мен. Малка, черно-белезникава, тук-там проблясваще под сребърните лъчи на луната. Протегнах ръце към нея и я докоснах. Скрих я в безмълвната си прегръдка и тихо заплаках.
Беше котка.
26.06.2009г., София
© Метафора Все права защищены