Малкото момиче се свиваше от страх под напора на пращящите във въздуха звуци. Бледи искри прогориха кожата ù и наелектризираха въздуха. Наклонената от жегата трева се надигна, подобно на настръхнала козина, и погали крачетата ù.
Калая даде знак на дракона да престане. Предчувстваше, че всеки миг ще предизвика електрична буря – до толкова се бе напрегнал. Светкавиците стихнаха и той нежно приплъзна гъвкавото си тяло по ръката ù. Тя пък се приближи внимателно към момичето, за да не побегне.
- Ей, ти! Изправи се веднага!
- Махай се! – извика момичето и зарови главата си в тревата.
- Бързо ставай от там! Да не би да искаш някой гном да те отнесе? – Калая я дръпна за ръката, за да се изправи, ала тя държеше главата си ниско долу, все едно плачеше. – Трябва да дойдеш с мен. Семейството ти те търси.
- Нямам семейство! Остави ме намира! – опита да се отскубне от хватката на Калая, ала тя клекна и я преметна през рамо. Взе от земята платнената ù торбичка, от която се подаваха игли и разноцветни конци.
Някъде след час на похитителката ù втръсна да носи врънкащата напаст. Едно, че тя се оказа неочаквано натежа, и второ – не бе престанала да я рита през целия път.
- Спри да крещиш! Как може толкова малко тяло да крие такъв силен глас? Да не си глътнала вреслива гарга?
- Той ме плаши. – момичето посочи към скайлъра, като продължаваше да държи главата си ниско приведена.
Калая погледна към електрическия дракон, който не изпускаше от поглед луничавото ревящо същество.
- Страх те е от скайлъри? Той нищо няма да ти направи, защото е мой приятел. – и за да я увери в думите си, тя погали дракона зад ухото и той надигна главата си в умиление. Змиевидното му тяло направи няколко кръга и укротна.
Изражението на муцуната му бе зловещо и гримасата от рязко дръпнатата назад продълговата челюст оформяше нещо като намусено лице. Веждите му се спускаха рязко надолу, а рогата му бяха израснали назад. Единствено клепналите уши успяваха да изразят реалните му емоции, тъй като късите крачка не му помагаха особено.
Скайлърът пълзеше из въздуха около момиченцето с надеждата да ù се хареса по някакъв начин, ала заслепителните проблясъци от снежнобелите му люспи и наелектризираните му мустачки я тревожеха.
Слънцето вече преваляше зад хълма и Калая се разтревожи. Почувства как чудноватите горски създания започват да напускат скривалищата си и тръгват да бродят из неосветените части на гората.
- Трябва да тръгваме, Зои!
- Не и докато той е тук! – изведнъж тя вдигна глава и тъмните ù очи я поразиха с решимостта и непоклатимостта си.
- Ужасна си! – вдигна ръце Калая и помаха на скайлъра да ги следва от разстояние. Замъкна ситната гадинка през ливадите, право в гостоприемницата, встрани от главния път.
„Златният рог” не беше нито най-приветливата, нито най-благонадеждната крайпътна гостилница, най-малкото пък клиентите ù успяваха да се впишат в графата: „безопасни за живота”, но вече бе почти мръкнало, а преследвачите им се умножиха.
- Изпий си супата! Утре няма да имаш сили да ме сриташ, ако не се храниш.
- Нямам ти доверие! – Зои беше седнала в единия край на грубо скован стол. Обърната настрана и скръстила ядно ръчички, тя отново бе свела главата си в знак на протест.
- Заради скайлъра ли е? Нали вече го няма? Успокой се и си изяж супата.
- Щом ти е приятел, значи ще се върне.
- Приятел ми е, защото ме спаси. Той е първото нещо, което видях, когато се събудих сама насред дивата пустош. Не помня нищо от миналото си и този дракон е всичко, което имам.
- Но те са зли. – момичето се ококори недоумяващо. Тази пред беше изключително висока в сравнение с нея. Кадифеният й корсет, по който висяха медни халки, и ботите ù я правеха още по-страшна в съзнанието на бедното дете.
- То и за тях ние не сме по-добри… Защо ме гледаш така? Харесваш камата ми ли? – Калая се учуди на любопитството на Зои. Извади от колана си рубинена кама и я постави на масата. – Не знам откъде я имам, но реже адски бързо и точно. Такива ги получават истински смелите бойци.
- Ти какво си?
- Наемник. Нали ти казах, че вашите ме изпратиха да те прибера.
- А аз нали ти казах, че нямам родители?
- Все едно. – вдигна ръце пред гневния поглед на Зои тя и продължи. – Какво носиш в торбичката? Тези конци са твърде тънки, за да уловиш нещо с тях.
- Това са бродерии. – момичето внимателно разтвори единия край, от който се подадоха сгънати на руло платна. Тя разгъна едно на масата, за да може Калая да го разгледа.
- Странно. Не е завършена. Защо не се опиташ да избродираш нещо по-сложно от квадратчета и кръгчета?
- Нищо не разбираш! Колкото по-голяма, толкова по-глупава…
- Ти кого наричаш глупава? – смръщи челото си другата, но не бе никак ядосана. По-скоро й беше забавно. Досегашните ù задачи не спираха да ù вдигат кръвното или я изкарваха извън релси с магарешкия си инат.
Обикновено я наемаха, за да открадне нещо ценно. Рядко ù се случваше да отвлича хора, при това с толкова чудновати наклонности.
- Това е избродирано от птичи поглед. Може би твоят скайлър ще може да го различи.
- По-спокойно, пискун! Твоя работа е как ще си ги бродираш, но си има определени правила.
- Правилата са за бабите по седенките и нервозните придворни подобия на дами. Това е нещо много повече. Искаш ли да ти покажа?
- Давай!
- Но трябва да излезеш навън. – Зои прибра обратно бродериите в торбичката си и нареди конците.
- Да изчакаме до сутринта. Сега не е разумно да сме навън.
- Няма да ходим на лов за човекоядци в някоя стръмна долина!
- Твърде сложно се изразяваш за седемгодишна. – отбеляза Калая, докато взимаше наметалото си, за да я последва.
Зои зави встрани и пое по пътечката към конюшните. От там до плета имаше разстояние от десетина метра. Момиченцето направи знак на другата да стои настрана. Постели една от бродериите на земята. Извади малка кратуна и изля някаква течност върху плата. След това се отдалечи.
- Нека да седнем. Няма да стане за един миг.
Двете се облегнаха на външната стена на конюшните. Калая беше страшно скептична през цялото време, но с часовете се унесе, въпреки че се бе подготвила да будува. Обикновено спеше навън, пазена от скайлъра, и се пробуждаше на всеки час, за да се увери, че всичко е наред. Но тази нощ – нищо.
Рано сутринта, още преди първите лъчи да докоснат клоните на отсрещната гора, Калая стана, за да се разтъпче. Отърси от себе си полепналата мръсотия от купчината камъни, където бе седяла.
Хвърли бърз поглед към Зои, която бе награбила в ръчичките си гнил пън. Нещо обаче постоянно ù се пречкаше пред погледа. Бараката пред нея закриваше гледката към долината и се зачуди кой ли би я тупнал на подобно място.
- Чакай малко! – Калая побутна Зои с крак и момиченцето сънено измънка нещо несвързано. – Ти ли го направи?
- Какво? Сега не ти ли се струва по-реално? Или трябва да се качим на покрива на гостилницата, за да се увериш, че отгоре е същата.
- Ти правиш бараки от конци? – изумлението й бе ненадминато.
- Не само бараки. Мога да вдигна цял дворец, ако пожелая.
- Но защо ги бродираш от птичи поглед? Така нищо не се разбира.
- Ама ти наистина си била глупава. Сградите никнат като гъби – не се появяват в пространството. Ако ги бях избродирала, както ти си мислиш, щяха да поникнат претърколени настрана. Или надолу с покрива.
- Гъби ли? Това не е истинска барака?
- За каква ме взимаш? Ще изгние до есента. – Зои намести панделката си и приглади намачканите краища на дрехите си. – Но в началото са като истински. После омекват и накрая започват да се разлагат.
- Кой те научи да садиш къщички и бараки?
- Баба ми. Тя ми показа от кои гъби се извлича праха за бърз растеж.
- Изглежда не си била чак толкова маловажен паразит, за какъвто те смятах… О, скайлър, добре дошъл! – Калая помаха на дракона, който доволно отъркваше люспите си в оградата и ги наблюдаваше.
- Защо му викаш така? Още ли не си му измислила име?
- Ако го направя, ще го обидя. Няма как да разбера истинското му име и ако му сложа някое по мое желание, може да го засегна. Мисля, че да го наричам по порода, е най-правилното за сега.
- Интересно.
- А ти престани да ме размотаваш и тръгвай напред. Днес трябва да те върна на родителите ти.
- Ама ти си била наистина огромен идиот! – кресна момиченцето и с все сила я срита в крака. – Колко пъти да ти повтарям, че нямам родители? Те умряха преди години. Баба ми ме отгледа.
- Щом не са ти родители, тогава за какво те търсят? Знаеш ли колко ми платиха за теб?
- А ти знаеш ли за какво наистина са ти платили?
- Дарбата ти? – Калая разтърка натъртения си крак и повика скайлъра близо до себе си. – Тези мързеливи кретени! Сигурно им трябват още дворци и колиби, които да засадиш в селото. Няма лошо. И без това накрая ще получат единствено гъби.
- Мислиш ли, че е само това?
- Какво друго може да бъде? Ако се притесняваш да не те наранят, ще отида първо аз, за да разбера за какво им трябваш. Скайлърът ще те пази.
Калая ги остави заедно в ниска хралупа на едно от вековните дървета, които ограждаха крепостните стени на селото. От далеч си личаха глинено червените кули на двореца. Трима души от стражата се бяха събрали да играят на карти близо до една от бойниците и то върху отбранителния топ.
Провикна се от далеч, за да привлече вниманието им. Тя бързо откри селяните, които се представяха за родители на Зои и ги излъга, че е изникнал проблем по време на залавянето. Докато двамата обсъждаха нещо, тя забеляза на площада наредени островърхи копия, маса с наредени къси мечове и няколко клетки, сплетени от гъвкаво дърво.
- А тези за какво са?
- За скайлърите. Момичето трябваше да избродира купол, с който да ги залови.
- Скайлъри? За какво пък са ви дотрябвали електрични дракони? Война ли ще водите?
- Тези същества ни се подиграват, защото живеят в небето и нехаят за случващото се долу. Те са пазители на портите отвъд небето и не допускат никого до тях. Каквото и да крият, то ще е несметно богатство!
- Все едно да обвинявате птиците, задето летят, или рибите, защото плуват. Отвъд няма нищо, освен още небе.
- Никой човек не е ставал свидетел, за да каже със сигурност. И ти няма как да знаеш… - отбелязаха скептично селяните. – Или си се сдружила с някоя от пълзящите напасти?
- Нечувано! – Калая подритна с крак случайно камъче и рязко се извърна. – Скайлърите не застрашават никого. Не правете грешката да предизвиквате сила, за която нямате ни най-малка представа. Обикновените хора не биха могли да се изправят срещу природна стихия.
- Хората са създадени, за да бъдат господари на останалите живи същества, а тези дракони правят каквото си пожелаят, летят където им се прище и нямат никакви ограничения.
- Какво ви накара да гледате с лошо на скайлърите? Сториха ли ви нещо? Отвлякоха ли някой?
- Слушай, момиче, - обърна се някаква наперена старица към Калая и я бутна с бастуна си. – наехме те, за да доставиш пратката, не да въдворяваш ред. Всеки ден излизам на къра и превивам гръб като всички останали, а скайлърите прелитат подигравателно над нас. Безгрижни същества са, не складират храна за зимата, а крадат чужда, понякога собствените ни добичета. Зиме се вият около комините на къщите ни, за да се топлят – чупят ни керемидите. Те са деца на мълниите и светкавиците – мястото им не е сред нас.
- Нямам представа защо сте толкова ядосани на драконите, но щом са сред нас, сигурна съм, че някой ден те ще ни помогнат.
- Ние пък няма да ти платим за остроумието. – сопна се един от селяните. – Как ще заловим скайлърите без момичето?
- Хей! Насам! – някой се провикна зад гърба им. Крепостен пазач мъкнеше със себе си дребна гнида. Тя се превиваше и хапеше, ала безхлебните опити на Зои единствено го разсмиваха.
- Това ли е момичето? По-дребна е, отколкото я описаха. Заключете я при дойката, а после ще й кажете какво да прави. И няма да плащаме на наемника. Тя се оказа напълно безполезна.
Калая не чакаше втора покана, а направо се изниза от крепостта. Тръгна към мястото, където бе оставила скайлъра да пази Зои. Наоколо беше разорано. Навсякъде бяха разпръснати едри буци пръст и миришеше на прясна зеленина. Кората на околните дървета бе набраздена, а някъде и съдрана от нокти. Корените на дървото бяха изтръгнати и от хралупата бе останала единствено зейнала яма. Имаше също следи от влачене и борба.
- Скайлър! Скайлър, къде си?
Глухо ръмжене се чу от низината от другата страна на хълма. Калая бързо се изкатери до горе и завари дракона, свит на топка, да ближе раните си. Тя се опита да го приближи, за да му помогне, ала той оголи зъбите си и дръпна ушите си рязко назад. Беше готов да атакува при най-малкото движение.
Момичето замръзна на място и разочарование изпълни сърцето ù. Тя бе изгубила доверието на своя скайлър, а той бе покрусен от неспособността си да защити поверената му Зои. Бяха я отвлекли насила и неговата ненавременна реакция му костваше всичко.
- Ясно! Искаш да си сам. – промълви след известно време Калая и се приготви да се отдалечи. – Ако ти е възможно, предупреди останалите, че наближава беда. Хората са полудели, искат да ви заловят. Отнякъде им е щукнала идеята, че пазите нещо ценно в небето. Но дори да е така, кои сме ние, че да ги притежаваме? Аз ще съм наблизо.
Калая се отдалечи от падината и тръгна на запад. Драконът се поуспокои и излетя в просторите, като единствено проблясъците от лъскавите му белоснежни люспи издаваха гъвкавите му движения.
Времето минаваше, дните се нижеха, а Зои напредваше с бродерията. Нарочно действаше бавно, а понякога и небрежно, ала дойката стриктно следеше работата й и купола малко по малко се оформяше.
- Ако един скайлър не може да лети, то той ще умре в агония. – бяха думите на ханджията, когато Калая разправи историята и опасенията си на добродушния старец. Механата му не беше посещавана, но колкото клиенти имаше – всичките му бяха редовни и верни. На времето беше участвал в експедиция, която търсела нови земи за заселниците, но попаднали на първото стадо скайлъри. Така получили знанията си за драконите, въпреки че имало слухове за тях много преди това.
- Че няма да оцелеят – наясно съм с това, но не е ли възможно да се постигне някакъв компромис? Можем да пратим селянин да прелети на гърба на по-едър скайлър и да каже какво е видял. Като разберат, че няма нищо, ще се успокоят и ще забравят.
- А не мислиш ли, че щом веднъж се качи на гърба на подобно неопитомено и свободолюбиво животно, човекът няма да пожелае да го стори отново? Може и да се откаже от идеята, но ще пожелаят да ги опитомяват като коне и тогава пак ще ги избият. Ще се наложи да ги държат в клетки, вързани, а понякога дори ще забравят да ги хранят, ще ги мъчат. Вързани, скайлърите са мъртви такива. Погледни нещата от тази им страна. Малко са животните, които не са подвластни на човешка воля. Скайлърите не принадлежат на нашето време. Тяхната съдба е кратка и болезнена.
- Тогава от къде са се взели? Да не би да са се изгубили? Ако има място, на което принадлежат, нека им помогнем да се върнат.
- Те са деца на бурите. – започна наново ханджията, като от време на време поглеждаше към празните места в заведението. – Има причина да летят все нагоре, все по-високо в небето. Искат да се върнат у дома.
- В такъв случай нека предизвикаме буря и отворим портал между нашия и техния свят, за да им помогнем.
- Луда ли си? Електричните бури са дело на майката природа. Нито се зараждат, нито стихват по наше желание. Идеята ти е абсурдна!
- Ти сам каза, че те са деца на бурите. С електричеството, което притежават, те биха могли сами да отворят портал. Нужно е да са колкото може повече.
- И как точно смяташ да впрегнеш ято скайлъри?
- Имам вътрешен посредник за целта.
- Твоят скайлър няма да се върне при теб втори път. Толкова лесно се обиждат, че понякога ми напомнят на деца.
- Но са също толкова верни на думата си. – вметна замечтано Калая, докато си припомняше собствените си думи от последната си среща със скайлъра. – Няма значение дали ще се върне при мен или не. Вече съм достатъчно голяма, за да се справям сама, а навярно и той също.
- Прави каквото смяташ за правилно, но… поне уговорихте ли се кога и какво?
- В петък бродерията ще е завършена. Май тогава ще нападнат скайлърите. Ще се наложи да отворят портала преди това. – тя стана от мястото си и пусна шепа монети на плота.
- Накъде?
- Към гнездото им.
- Жива ще те изпържат! – провикна се ханджията, ала тя се затича тъй бързо, че вятърът засвири в ушите й и тя не чу.
Гнездото бе разположено в мрачен каньон, малко по-нататък от крепостната стена на града. По стената на каньона имаше стотици пукнатини, които представляваха входа за големия пашкул. В него живееха скайлърите. Те бяха изключително самостоятелни дракони и предпочитаха да спят в отделни гнезда. Ала откриеха ли повечко храна, разделяха я по между си.
Калая нямаше работа на подобно място. От една страна, защото тя не бяха особено общителни, а друга – ненавиждаха да ги обезпокояват.
Наметна върху си кожа от бивол и покри главата си с качулка, за да не литне косата й от статичното електричество. Скайлърите бяха толкова нагъсто разположени, че само присъствието им пораждаше електричество.
Тя се промъкна през един от по-широките отвори. Пред нея изникна гъмжило от дракони – бели и черни, ала всички бяха еднакво бляскави и величествени. Като бисери, разпръснати сред зъберите.
Калая реши да се спусне до долу и да се качи върху пиедестала, където обикновено се стоварваха храната, когато някаква опашка се уви около кръста й и я задърпа настрана.
- Скайлър? – усмихна се тя на стария си приятел. – Мислех, че никога повече няма да те видя! Дойдох да ви предупредя за нападението. В петък ще са завършили приготовленията и до тогава трябва да избягате в електрична буря. Знам как мога да ви върна у дома.
Драконът кимна разбиращо и отърка главата си в опакото на ръката ù, за да му прости. След това посочи с муцуната си към гнездото и момичето предпазливо подаде главата си над скалата. Останалите скайлъри разравяха гнездата си – опитваха се да не оставят следи и да прикрият признак, че са живели тук. Те нямаше да се върнат.
- Какво става? Да не смятате да се биете до смърт? Ще отида и ще им кажа за… - тя рязко се изправи, ала скайлърът умоляващо улови с края на опашката си китката й. Останалите нямаше да бъдат така любезни с нея.
Драконът се опита да я съпроводи навън, но тя продължаваше да настоява на своето. Драконът се смръщи на упорството й и я жегна с мустачките си, за да престане да шава.
- То се е видяло, че няма да ми позволиш да вляза! Просто ги предупреди да тръгнат час по-скоро към планините. Веднъж стигнат ли там, ще можем да измислим нещо.
Калая се измъкна бързешката през пукнатината и пое към крепостната стена. Нямаше да държат Зои вечно заключена. Трябваше все някога да постави бродерията, а изкарат ли я на нейна територия, разполагаше с по-големи шансове да я спаси.
Не беше сигурна обаче дали ще успее да измъкне и драконите, но и без друго не зависеше от нея. Поне можеше да свърши нещо полезно, вместо да стои безучастно и да се надява нещата да се оправят от само себе си.
Двама едри мъжаги държаха момиченцето под око. На колана ù бе завързана верижка, защото на няколко пъти бе пробвала да се измъкне. Всъщност не бяха няколко – тя го правеше постоянно. До преди час бе изгризала сама въжето около китката си и сега го бяха заменили с верижка.
- Това не е достатъчно! Направи го както трябва да бъде. Искам клетката да изникне на мига.
- Не зависи от мен! Не мога да го накарам да поникне по-бързо. – за сетен път упорстваше Зои, когато селяните не останаха доволни от времето, за което се материализираха бродериите ù.
- Хубаво тогава! Ще измислиш някакъв начин. Като например да забавиш времето, за да може гъбата ти да поникне. – кресна злобно един от селяните. – Ще измислиш нещо и то веднага!
Калая дебнеше на стотина метра от мястото. Тя не бе очаквала да започнат с приготовленията толкова от рано. Ако скайлърът не успееше да убеди останалите, то тогава щяха да попаднат в капана. Освен ако не прелетят над мястото изненадващо и възможно най-бързо.
Извади камата си и се подготви за атака. За миг косите ù настръхнаха – до сега не бе изпитвала боязън преди да нападне, а точно в този момент липсваше каквото и да е разумно обяснение. Обърна се на изток и видя как небето оттатък започва да потъмнява. Змиевидните дракони пълзяха високо над нея и извиваха елегантно телата си.
Затрещяха гръмотевици, спуснаха се мълнии и настана смутно време. Като че слънцето се пръсна от раз и позволи на сенките на мрака да превземат цялата долина. Скайлърите се понесоха стремително към възвишенията като оставяха след себе си единствено пращящи звуци от мустачките си.
Объркването на селяните се стори на Калая обещаващо. Тя се спусна към Зои и я грабна, ала верижката издрънча и дръпна един от надзирателите, та се наложи да довлече и двамата на безопасно, докато намери начин да ги раздели.
- Пуснете топчето! – провикна се някой от тълпата и останалите започнаха да ръчкат казана, който бяха оставили да къркори. От него се търкулна нагорещена желязна топка.
Почувствали промяна в атмосферата, част от скайлърите се спуснаха стремително надолу към топчето – металът бе техен специалитет и те обожаваха да топлят леденостудените си тела. Скупчиха се около него като рояк, жадуващ за капка мед.
Около им започна да се надига купол, който постепенно се затваряше. Някои скайлъри започнаха да издават предупредителни звуци на останалите горе. Разсейването им започна да укротява бурята и от нея остана единствено сърдито буботене.
Тези дракони, които се притекоха на помощ, останаха също затворени.
- Зои, трябва да ги освободим! – разтресе я неистово Калая, когато другата се опита да избяга. Драконите я плашеха и искаше час по-скоро да се махне от това стълпотворение.
Скайлърите започнаха да се бунтуват и от процепите на купола пропълзя течна енергия. Чуваше се как блъскат отчаяно телата си и призовават събратята си на помощ. А отдолу селяните викаха радостно и палеха наново факлите си.
- Не мога… не знам. Никога до преди това не бях правила толкова голяма бродерия. – измънка момиченцето и се сви.
- Няма ли някакво противодействие?
- Гъбите омекват, когато се задушат.
- Или щом се изпържат… Скайлър! – пресрещна го радостна Калая. – Кажи на всички да наелектризират купола до пръсване – абсолютно всички. Ако енергията успее да се отдели едновременно, то тогава ще отворите портала.
Скайлърът се отърка в ръцете ù и полетя нагоре. Светкавици затрещяха и мътните облаци се сгъстиха над купола, където стенеха заловените. Смехът на селяните секна и те започнаха плахо да отстъпват. Земята се тресеше при всеки гърмеж и дърветата потрепваха в отговор.
Гъбата се пръсна и скайлърите се разхвърчаха наоколо. Заформиха спирала и един през друг започнаха да се хвърлят в разгара на бурята. Намаляваха и чезнеха, до де не остана само един. Той престана да прави широки кръгове и се спусна.
- Тръгвай бързо! Ще ги изпуснеш! – Калая се опита да отпрати скайлъра, но той остана неподвижен, вгледан в нея, в умоляващите го очи.
- Никъде не тръгвам без теб. – отвърна ù скайлърът с дълбок глас и порталът над тях се затвори.
Люспите му започнаха да се ронят и след един повей на вятъра от него остана очарователен младеж.
- Надявам се този мой вид да ти хареса повече. Вече имам ръце, с които мога да те прегърна, както винаги съм мечтал и глас, чрез който да ти кажа всичко, което таих в мен през годините.
Калая се усмихна приветливо и отпусна напрегнатите си рамене, а след това добави.
- Мисля, че имаме достатъчно време за това.
© Амелия Йорданова All rights reserved.