18.

Платформата се носеше напред леко, почти неусетно върху меките си гуми.

Седяхме отгоре й – нащрек, с ясно показано оръжие, насочено във всички посоки. Аз управлявах коня, Димчо и Росен гледаха назад и встрани, Мелиса и Анка стискаха по един пистолет и оглеждаха горните етажи.

Край нас полуподтичваха чичо Васил, чичо Петко, чичо Косьо и класният... Те също държаха автоматите си нащрек...

Пресякохме парка, минахме по земления път край лозята. Настъпваше пролетта, земята беше кална, но колелетата не потъваха, въздухът вече просветляваше...

По оцелелите дървета се показваха първите пъпки, на много места край пътя, че и посред него, видяхме кокичета, а близо до лозята момичетата се развикаха – имало минзухари. Класният пресечи всички молби за спиране с обещанието на връщане да спрем и си накъсаме малко...

Лозята бяха почернели, никой не беше заравял стволовете за зимата, на места даже се виждаха изсъхнали чепки грозде... Видяхме как на прозореца на една от къщичките се мярна човешка фигура. Нямахме време да спираме, затова само помахахме с ръка, посочихме напред и продължихме...

На връщане... Може би...

Скоро зърнахме сивия бетонен връх на халето. Приличаше на огромен слон, навел глава надолу... Тишина... Никакво движение... Никакви хора...

Класният и Росен метнаха автоматите на гръб и тръгнаха бавно напред...

Ни звук...

После от земята се надигна здрава фигура – а може би така изглеждаше заради големия кожух, в който се криеше:

- Стой! Или...

- Спокойно... – викна класният – Спокойно... Идвам сам, без оръжие...

- Другият да не мърда... Да го вижда другарят ми – държи го на мушка...

Росен вдигна ръце и застина на място. Класният свали автомата си, положи го внимателно в краката му, строго ни погледна – а ние бяхме слезли от платформата и се мъчехме петима да се съберем зад едно дърво...

После тръгна напред. И скоро просто изчезна. По-късно разбрахме, че там има цяла система от окопи. Използвали бивш напоителен канал, покрили го отгоре с дъски и клони и станали истински военни траншеи...

Умни и предпазливи хора!

Чакахме така около половин час. Не беше топло, но повече от едни потропвания с крака, за да се стоплим, не си позволихме...

След това класният се появи от нищото и се запъти към нас. Дойде, погледна ни и каза:

- Ще отидем да се срещнем с хората. Имаме познати там, очакват ни. Карайте подир водача, оръжието сложете на платформата... Наплашени са. Очакват нападение...

Така и стана...

Пред голямото хале ни спряха. Непознатият водач ни огледа и с доверие ни каза:

- Е, заповядайте вътре...

Поведох коня за юздата, останалите ме последваха. Минахме по тясно мостче над пресъхналия канал – сега окоп, пресякохме малка поляна, открита от всички страни, после по една пътека между две лозя. И влязохме през висока порта – май единствения вход на телената ограда. Която беше солидна – два метра, а пред нея нагъната бодлива тел...

- Подсигурихме се – каза водачът, забелязал интереса ни – Най-напред трябва човек да мине телта, после да реже оградата... Почти невъзможно е... Особено като се има предвид, че наоколо обикалят кучетата ни...

За пръв път от есента насам видяхме стражеви кучета. Поне три бяха и внимателно ни следяха, докато водачът ни водеше през портата...

Тогава от малката будка до входа изхвърча... Стефко! Рошав, без шапка, с разкопчано дебело яке...

Почна да ни прегръща, объркано ни говореше нещо, ние един през друг го разпитвахме...

Накрая нещата са поуспокоиха...

Дойде втората изненада. В халето, където ни въведоха през ниска врата, изрязана в големия вход, ни посрещна... Янина!

Виж го ти, кльощавото хлапе... След катастрофата всички бяхме бая отслабнали, на някои скулите избиваха, а тя напълняла... Живот си живее тук...

Анка и Мелина се развикаха:

- Янинке... Ама ти ли си? Намерихте ли се? Как си? Ууууу, че си напълняла... – след което внезапно млъкнаха и се спогледаха...

Какво?...

Стига, бе...

Ние с Димчо се завъртяхме към Стефко... А той някак си се смути и рече:

- Разбирате ли... Дълга зима, студено, няма светлина...

Разбрахме...

- И сега – какво? – попита Мелина.

А Стефан я погледна, после отклони поглед към своята Янина и каза:

- Какво ли? Ще живеем...