Вървеше сякаш по собствените си следи. Някога, много отдавна беше стъпвал тук нехайно, със свободна и незатормозена от злободневието душа - детска душа. Тези стари дървета с виещи се стволове и с техните напукани, посивяващи кори, изглеждаха все така достолепни, живи и тъжни, като древни мъдреци. Наблюдаваше ги от по-високо, от височината на недетския си вече ръст, а те си бяха все така внушителни и будещи респект. Нахвърляните като по случайност скални късове, сякаш изникващи изпод земята, го приканваха отново да поседне върху някоя полегата тяхна изпъкналост, да опре потни длани в топлата им твърдина и да устреми поглед към онова косо, бледосиньо небе. Небето, което тук беше построено от Бога, сякаш в миг на блажена леност и без особено старание, небе - стълбовидно, насечено, грубо... И безкрайно красиво. Жилавите планински треви, вече побелели от жаркото слънце, се огъваха под тежките му стъпки и галеха някак настървено прасците му. Сега тези милувки боляха, а някога дори не ги усещ ...