Вървеше сякаш по собствените си следи. Някога, много отдавна беше стъпвал тук нехайно, със свободна и незатормозена от злободневието душа - детска душа. Тези стари дървета с виещи се стволове и с техните напукани, посивяващи кори, изглеждаха все така достолепни, живи и тъжни, като древни мъдреци. Наблюдаваше ги от по-високо, от височината на недетския си вече ръст, а те си бяха все така внушителни и будещи респект. Нахвърляните като по случайност скални късове, сякаш изникващи изпод земята, го приканваха отново да поседне върху някоя полегата тяхна изпъкналост, да опре потни длани в топлата им твърдина и да устреми поглед към онова косо, бледосиньо небе. Небето, което тук беше построено от Бога, сякаш в миг на блажена леност и без особено старание, небе - стълбовидно, насечено, грубо... И безкрайно красиво. Жилавите планински треви, вече побелели от жаркото слънце, се огъваха под тежките му стъпки и галеха някак настървено прасците му. Сега тези милувки боляха, а някога дори не ги усещаше, макар острите краища на тревите да достигаха ръбатите му момчешки рамене. Все се заканваше да мине оттук, но така и не оставаше време, а и всичко, което го беше свързвало с този забравен от Христа къс българска земя, отдавна вече го нямаше. Отиде си и майка му, която единствена помнеше разказите на баба си и леля си и ги свързваше с реални места и хора - хора, чиито образи бавно бледнееха в спомените й. Годините не бяха много - какво са петдесет или сто години за безкрайността, но са много за един човешки живот, изпълнен с борба, с мъки, с неволи и радости. Как забулени с тайнство бяха разказите на майка му, от тях се лееше онова ухание на легендарност, на вечност, онзи дух, който беше разковничето за оцеляването на един народ през ураганите на епохите, през противоречивите столетия, които днес никой не тълкуваше издълбоко, откъм дълбините на човешката душа. Това небе и този въздух, този глух тътнеж на топлата земя под нозете му, слънцето, което пилееше злато по вече попревитите рамене, онзи болезнено шептящ вятър, рошещ нежно посивелите коси... това беше България. Тази България, която гордо носеше името си, въпреки неблагодарността, предателствата и щедростта, с която онези, наричащи себе си българи, я чоплеха, разкъсваха и препродаваха безмилостно. Погледна надолу, където, в подножието на хълма, зад извитата гъстота на избуялия къпинак, се гушеше една малка дървена съборетина. Стоеше си там високата телена ограда, но от вътрешната страна вече ги нямаше огромните сенчести орехи, които идваха да брулят всяко лято, а после събираха с пожълтели пръсти плодовете и пълнеха старите прашни чували. Някой ги е отсякъл навярно преди години. Чудеше се как бе оцеляла тази къщурка толкова години, единствената българска къщурка в турското село. Майка му разказваше, че някога баба й купила тук земя и макар че била едничката българка, се разбирала чудесно с турците и те я уважавали. Жена на място е била, опитна, хитра и умна. Млада останала без мъж, била е принудена сама да изхранва три деца и да им осигури образование и добър живот. Заможна е била, но не само е харчела имането си, а и се е стараела да го вложи в нещо, за да има за бъдещите внуци. Сега има - няколко горски масива, няколко ниви, някои от които дори никой наследник не знаеше къде са точно из Балкана, но и да знаеха... От двадесет години тук българин не смееше да припари, озлобиха се хората помежду си, сами ли, с чужда помощ ли - това бъдещите историци ще кажат. И да си вземеш земята, какво да я правиш? Да я продадеш - няма на кого, защото и без това турците си я обработваха, кой ще ги спре? И само Бог знае защо в този ден, на това място, където беше нежелан, подозрителен гост той не се чувстваше сам, за първи път от толкова много години. Силният дух на предците му още витаеше из чукарите, беше полепнал по гладката режеща свирепост на тези треви, тихо се стелеше по скритите ръбове на небесната стълба, спускаше се с лъчите и го обладаваше, изпълваше сърцето му с гордост и несломима воля. Навярно това липсваше на този затворен в правата си религия народ, който пъплеше по тези земи и носеше в гените си противоречивата борба между несломимата българска кръв и тъпата болка от някогашното предателство, довело до кръвосмешението на два народа, обречени вечно да враждуват и едновременно с това да живеят рамо до рамо. Да живеят. На земя, колкото човешка длан. Но земя, привлекателна за стари и нови завоеватели, алчни за плодородните й почви и благосклонното слънце.
Очите му още пазеха спомена за малките дървени прозорчета с резета и ниските тавани, за везаните, разноцветни възглавници, наредени по двата одъра, скърцането на дъсчения под и железният светилник, поставен на стария, прояден вече скрин. Всичко беше оставено, както си е, макар да не живееше никой в тази къщица от десетилетия. И някога всичко това беше непокътнато. А днес? Днес имаше само купчина дъски и под тях купове прах. Жална гледка, напомняща, че тук отдавна нямаше стопани. И вина. Вина пред паметта на онази силна жена, която единствена е ходела по улиците на това село незабрадена. И не е изпитвала и капка страх, нито свян. Това беше останало от имането й - наследство, наследници... и нищо. Забрава!
Изведнъж наостри слух. Чуваше се шумолене и шепот. Обърна се и зърна двама мърляви хлапаци с късо подстригани глави, които се хилеха с беззъбите си усти и очевидно нещо се наговаряха, защото бяха приклекнали и почти допрели чела едно о друго, докато си шепнеха. Когато забелязаха, че ги гледа, те светкавично грабнаха по един камък и го запратиха по него. Вдигна инстинктивно ръце пред очите си, за да се предпази. Единият камък падна на няколко стъпки от него, а другият прелитна на сантиметри над главата му. Хлапаците побягнаха надолу по баира с всичка сила, като вдигнаха голямо кълбо прахоляк, и после се загубиха някъде зад къпинака. Той остана така, загледан след тях, не толкова, за да ги проследи, а за да събере мислите си, които изведнъж тези хлапаци бяха прекъснали. Дали това бе просто детска лудория или имаше нещо по-дълбоко? Нищо чудно, като се е разчуло из селото, че е дошъл чужд човек - българин, да са започнали да мърморят и роптаят. Той сам видя как го гледаха тукашните - с недоверие, подозрителност и някаква боязън, сякаш му казваха да си върши работата и час по-скоро да се маха. Докато възрастните могат да сдържат реакциите си, децата с простодушието си, дочули навярно от родителите по някоя лоша приказка, бяха хукнали нагоре, по баира, за да го поогледат какъв е, що е. Лека сянка на предпазливост се плъзна по челото му, появи се онази дълбока бръчка между очите му, както винаги, когато напрягаше ума си или го налягаха обезпокоителни мисли. И поради някаква смесица от любопитство, мъжка гордост и инат той реши, че ще пренощува на тревата до срутената къща, под звездите. В колата имаше няколко одеяла, които си стояха винаги там, използваха ги, когато ходеха с децата на излети в планината. Имаше и два сандвича, с които можеше да засити глада си. Извади мобилния телефон от джоба на ризата си - обхватът се губеше на моменти, но при необходимост можеше да намери подходящо място, за да телефонира. За жалост батерията беше доста паднала, не беше сигурно дали ще издържи до сутринта. Но с типичната за мъжете самоувереност той подцени това обстоятелство. Все още беше доста горещо, въпреки че денят преваляше и слънцето се обливаше бавно с кървавата червенина на залеза. Гледката беше много красива и успя отново да го потопи в предишните му мисли. Поседна под дебелата сянка на един огромен дъб и опря гръб в топлата му кора. Замижа и пое въздух издълбоко, продължително, като удавник. С друг вкус и мирис бе този балкански въздух, изпълваше дробовете и ги разширяваше, усещаше се как пропълзява по всяка вена и издува всяка брънка от тялото. Живителен въздух.
Отвори очи и се сепна. Току пред него стоеше мъж, не много висок, нито много як. Даже по-скоро хилав беше. Гологлав бе и черепът му лъщеше от избилата пот. Очите му бяха малки и присвити, не толкова от слънчевата светлина, колкото от някаква трудно сдържана проучваща неприязън. Ръцете му бяха отпуснати отстрани до тялото му, но свити в полуюмрук. Набързо прецени, че лесно може да повали този странен гост с един удар и бързо се изправи. Беше поне с глава по-висок и както бе прав пред него, изглеждаше внушително. Оня направи стъпка назад, но без да сваля поглед. Краката му бяха обути в кални цървули, а панталонът му - стар и избелял, твърде голям за слабата му фигура и затуй набран в кръста, с помощта на някакъв оръфан кожен колан. Ризата му също бе мърлява и разгърдена, а отдолу избилите капки пот правеха мокри петънца, щом лекият вятър я прилепваше о тялото му.
Не бързаше да му отговори. Опита се да намери някакви неясни, двусмислени думи за този странен и неочакван въпрос, защото не знаеше какво е редно да каже в случая. Но не успя и каза първото, което му се стори най-безопасно:
Твърдо прозвучаха думите му. Говореше чист български, какъвто не бе чул дори от кмета, с когото се срещна по-рано през деня, за да опита за пореден път да внесе ред в семейните наследства - това, което майка му не бе успяла да стори, а и той удари на камък. Всички тук говореха турски и не разбираха и думичка български, а някои от тях схващаха доста, но се преструваха, че не разбират. Затова остана стъписан от ясния говор на този турчин. Докато той подреждаше мислите си, човекът се обърна и тръгна надолу към селото. Понечи да викне след него, но не намери точните думи и остана безмълвен, да се бори със сполетелите го въпроси. Явно, че имаше повод за безпокойство. Беше усетил той витаещата неприязън, но думите на непознатия превърнаха съмненията в реална заплаха. Помисли си, че не познава нито психиката, нито манталитета на тези хора, не знаеше какво може да очаква от тях. Някак параноична му се стори мисълта, че група турци могат да го нападнат и да му сторят нещо, някак нетипична му се стори такава картина за този век, тя бе останала в по-миналия век, и там трябваше да си стои. Не бързаше да приписва на тези хора минали грехове, нали ги виждаше - трудеха се от сутрин до здрач, живееха просто и гледаха семействата си. Всичко останало бе плод на смутните времена и политическите игри, които превръщаха хората във врагове, без дори да им дадат право да застанат честно очи в очи, за да си кажат истината. Докато слизаше по хълма си мислеше колко е глупава тази вражда, колко са глупави хората, които от векове се поддаваха на чужди внушения и следваха чужди, наложени посоки на живота си, за да осигурят правото на власт на безскрупулните си водачи. Историята беше низ от такива борби и заблуди, написана бе с кръвта на толкова жертвени души, издълбана бе в гените на народите тъй красноречиво и вярно, както ни един историк не би могъл да я опише... Взе решение да не рискува да остава за нощта. Надделя здравият му разум. Нямаше смисъл да си играе със съдбата и да предизвиква дявола с непремерената си смелост. Беше паркирал колата в ниското пред височината, на която беше разположен дворът, така че, едва когато зави към шосето откъм пътечката, следваща къпинака, той забеляза едно от онези хлапета, тичащо в посока към далечните къщи. Обзе го съмнение. Приближи до колата, погледа през предното стъкло - нямаше нищо нередно. Наведе се отпред, после отзад... и студена пот изби по челото му. И двете задни гуми бяха срязани на няколко места и бавно се слягаха върху горещия асфалт. Трябваше да го очаква. Не му се понрави начина, по който се стекоха нещата. Опита се да запази самообладание и да помисли трезво. Не можеше да тръгне, то бе ясно. Извади телефона си, но нямаше обхват. Започна да обикаля наоколо, но обхватът тъкмо се появяваше и в следващата секунда изчезваше. Това го вбеси и той с яд прибра машинката отново в джоба си. „По дяволите - си помисли, - не може да ме стреснат някакви си хлапаци с детските си щуротии!" Извади одеялата от колата и ги занесе горе, до къщата. Хубаво ги постла, под още крепящия се навес, върху който се бяха струпали остатъци от греди и керемиди. Опипа ги добре, за да е сигурен, че няма да се срути над него, но като видя, че цялата тази развалина бе споена от дебели мъхове, разбра, че се е втвърдила яко отдавна и при това тихо време нямаше какво да разруши твърдината й. Вече се смрачаваше и звездите светеха ярко. Той легна по гръб и се загледа в тях, заслушан в цвърченето на цял хор от щурци. Беше като в приказка. Прозорците на далечните къщи светваха един подир друг, като светулки, и въпреки падащия мрак, безпокойството му се топеше. Какво ще се губят тези хора да се занимават с него, сега сигурно вечеряха със семействата си и после щяха блажено да поспят след изморителния ден. Сети се за своето семейство. Имаше две дъщери, хубави и добри деца. Малката - Мая, беше още в пубертета и често имаха пререкания, по-добре се разбираше с майка си. Голямата - Савина, беше неговата слабост, винаги се допитваше до него и много му споделяше. Другата година щеше да става абсолвентка, отличничка беше, толкова бе горд с нея. Това, разбира се, бе заслуга на съпругата му, която винаги е държала на образованието на децата, още от малки ги пое, понякога му се сърдеше, че не споделя този товар с нея, тя не бе по-малко заета и изморена от него. Той винаги беше по-мек с децата, тя беше по-строга, често спореха относно възпитанието им и с времето той осъзнаваше, че е била права за много неща, че й е струвало много усилия да възпитава тези деца, докато той повече ги глезеше. Навярно затова красивото й някога лице вече бе белязано от мънички бразди, а в косите й белите нишки се увеличаваха на брой. Повече от двадесет години трябваше да минат, за да осъзнае той, че бе намерил съвършената жена и незнайно защо тя обвърза живота си с него, който и на малкия й пръст не можеше да стъпи. Но никога нямаше да признае това дори пред себе си, пък камо ли пред нея. В първите години от брака си спореха постоянно за дреболии, като тези спорове прерастваха в скандали, изпълнени с горчиви и тежки обиди. Няколко пъти бяха на косъм от раздяла и добре, че бяха онези прозаични формалности, които с годините обвързват хората до такава степен, че дори да желаеха, не можеха да се разведат без преди това да уредят безброй, безброй неща. Може би това бе социалната задача на брака - да съшива хората, да ги въвлича в куп закономерности, от които никога не можеш да се измъкнеш небелязан. И най-важното - децата. Те винаги правеха нещата много, много по-трудни. Сега можеше да твърди, че е щастлив. С годините човек оценява щедростта, с която Бог е сипал върху него благодат, но за някои неща и някои благодарности, уви, е твърде късно. Никой нямаше да изтрие бръчките по челото на Надежда, никой не можеше да върне онези сълзи, към които той оставаше студен и безчувствен, никой не можеше да изтръгне от сърцето й онези обидни думи, избълвани в миг на безсилна ярост. Себична, егоистична е младостта...
Така, загледан в звездите, той благодареше на Бог или Съдбата, или която й да бе тази сила, която с невидими длани направляваше дребната човешка сянка в избраната от нея посока, независимо от волята, желанията и напъните на човека. И благородството в него разбуждаше жал и мъка към жена му - тази прекрасна жена, която може би заслужаваше по-лек, по-щастлив и светъл живот. Не този, който той й отреди. Очите му се насълзиха и замъглиха бистрата небесна картина. Затвори очи. И тихо потъна в прегръдките на съня.
Разбуди се от тихо шумолене. Първо помисли, че е таралеж, защото от войнишките си години помнеше този зловещ шум, като от човешки стъпки, който неведнъж е смразявал кръвта му, когато е бил сам на пост. Но после забеляза бледата светлина, която пропълзя по слегнатите треви, точно иззад срутената къща. Бързо се надигна и зае отбранителна позиция. Не сваляше очи от тъмножълтото петно, което сякаш едва-едва се изнизваше, като престъпник. Странна картина се разкри пред очите му. Иззад къщата излезе жена в тъмни дрехи, не млада и не висока, но с изправена гордо снага и изпънати рамене. В ръката си държеше светилник, който светеше мъждиво в среднощния мрак. Тя приближаваше с бавни, но уверени стъпки към него и постепенно откриваше чертите на лицето си. Високото й чело бе прерязано от две дълбоки надлъжни бръчки, бузите й бяха леко хлътнали, но не изпити, а брадичката й бе широка и отсечена. А очите - в тъмното личеше, че са сини, макар й да не бяха големи. Те бяха вперени в него, но не зловещо и втренчено, а с някаква твърда, сдържана, едва забележима майчинска топлота. Смелостта му се изпари и той седеше ням и омагьосан, с притворена уста и отпуснати в скута длани. Жената седна до него и остави светилника на земята. Светлината обля широките й сбръчкани длани, които кротко лежаха върху коленете й. Той не смееше да вдигне очи, смътен страх сви сърцето му, страх от истината, която този поглед щеше да съзре в него. Страх от вината, която щеше да разчопли, от сълзите, които щяха да прокървят в душата му. След като едва забележимо въздъхна, жената заговори с тих, но ясен и твърд глас:
В гласа й не прозвуча и нотка на укор, въпросът и беше просто въпрос, който чакаше отговор. Той мълчеше объркан, но миговете удряха като тежки камбани в слепоочията му, безкрайни мигове на мълчание.
- Аз... дойдох да оправя наследството на мама.
Някак виновно прозвуча отговорът му.
Това не бе въпрос.
Тя вдигна тежката си длан и я положи на рамото му. Толкова топла и нежна бе тази длан. Едва сега посмя да вдигне очи. Жената взе лицето му в ръце и сякаш затърси нещо в разтворените му широко зеници. Търсеше спомена за себе си, за своите мисли и болки, за своите страхове и въпроси. Чудна светлина озари лицето й, лека, мека усмивка изви напуканите й уста.
Как бе разгадала тя огромната, тежаща вина към Надежда, която таеше в сърцето си и с всеки ден помътняваше погледа му, гризеше душата му? Прииска му се да опре глава о гръдта й и да поплаче като дете. Прииска му се да целува тези длани дълго, да зарови мокрите си очи в среброто на преметната през рамото й дебела, гъста плитка... Но не посмя.
Тя взе светилника със същата сигурна, силна ръка и се изправи. Постоя така за миг, вперила поглед в далечината - нагоре към онзи хълм, където той си спомни аромата на детството и където съзря старите си следи в жилавите треви.
Горчива буца заседна на гърлото му от сподавената мъка, която гореше търсещата му душа. Толкова пъти си бе задавал същите въпроси, оставали винаги без отговор. Никой не знаеше отговора, а е бил толкова лесен, толкова простичък, прозаичен. Бог е един за всички. И наказва всички ни за това, че рушим с името му на уста. Нима езическото жетвоприношение на куче е по-жестоко от Инквизицията? Всяко безумие е дело човешко, а не божествено.
Жената се извърна за последно с лице към него, погледа няколко мига и изрече:
После изчезна зад къщата, така като се бе появила. Поиска да викне след нея, но горчивата буца гореше гърлото му силно, ужасно силно... Отвори очи. В първия миг си помисли, че е в ада. Оранжеви пламъци го обграждаха и бълваха току в лицето му. Над него яростно свистяха и пропукваха греди, падаше горещ прах и хвърчаха трески, а нозете му - нагорещени и изтръпнали - започнаха да се огъват. Навсякъде виждаше пламъци - високи колкото човешки ръст. Беше в безизходица. Одеялата в краката му също горяха, нямаше с какво да се увие, за да премине през огъня. Тъкмо реши, че това са последните му мигове, а горещината го омая почти до припадък, и съзря нечии здрави ръце, които го хванаха за ризата и го издърпаха с нечовешка сила от пламъците. Когато се съвзе видя, че лежи на тревата в някакъв двор, а над него в лицето му се взираше млада жена, с големи черни очи, забрадена бе с плътна кърпа. Щом видя разтворените му очи, жената въздъхна облекчено и извика нещо на турски. Дотичаха двама мъже, единият беше онзи странник, с който си подхвърлиха по няколко думи под сенчестия дъб. Той поклати одобрително глава и рече:
Очевидно Алито беше здравеняка, който стоеше до неговия познайник. Беше с две глави по-висок от него, доста по-мургав и с по-изсечени черти. Косите му не бяха много къси, като на повечето местни, а стигаха почти до раменете му. Той само кимна с глава и после и двамата се отдръпнаха настрани.
Искаше да се изправи, но едва успя да се повдигне с опрени о земята длани. Вече се съмваше и бързо се ориентира. Дворът беше на две къщи през неговия. Виждаха се още редки пламъци да горят на мястото на съборетината, а двама-трима човека тъпчеха отгоре и поливаха вода с кофи. Алито и неговия познайник, чието име още не знаеше, нещо си говореха. Едрият младеж обясняваше разпалено, а другият с приведена в напрегнат размисъл глава само кимаше и нервно поглаждаше брадичката си. Попипа по джобовете си, телефонът му беше там. Уви, беше изключил. Алито като го видя, доближи се, извади от джоба на анцунга си джи-ес-ем и му го подаде. Каза му нещо на турски, навярно, че може да го използва, и му сочеше в посока към стълбището на двуетажната къща. Като видя, че няма да се разберат извика другия по име:
Хикмет дойде и му обясни:
Надигна се с мъки и преплитайки крака се добра до стълбището. Реши да звънне на Савина, защото тя беше най-близо - взе я със себе си, идвайки насам, но тъй като завоите до Котел не й понесоха, я остави да почива у едни роднини в града и тръгна сам за селото, уж за няколко часа. Чак сега се досети, че навярно момичето се е притеснило за него, след като не се е прибрал вечерта. Набра бързо номера. Савина вдигна веднага.
По вълнението в гласа й той разбра, че бе постъпил глупаво и безотговорно. Бе забравил, че не само родителите се притесняват за децата си, а и че от един момент нататък, когато децата вече не са деца, те започват да се притесняват повече за родителите си.
Той прекъсна връзката и седна на стълбите. Не беше забелязал младата жена, която сега стоеше пред него с кана вода и му я подаваше. Първо се поколеба дали да пие, но като срещна състрадателната загриженост в дълбоките й очи, някак засрамено посегна към каната и я поднесе към устата си. Изгълта няколко едри, жадни глътки, които му се сториха животворни. Жената пое отново каната и се заизкачва по стълбите, след което се скри в къщата и повече не излезе. Хикмет и Али говореха нещо на висок тон, после Алито излезе и се запъти към вече изгасения пожар. Загледа се в този странен турчин - висок смугъл, широкоплещест, имаше нещо благородно в погледа му, нещо твърде българско. Природата не можеш да излъжеш с чалма и турска реч, кръвта вода не става.
Хикмет се върна и седна до него:
Хикмет се изправи и се качи горе, като затвори вратата шумно след себе си. Явно това беше всичко, което можеха да си кажат.
Тръгна към изпепелената къща с несигурни и тежки стъпки. Огънят наистина бързо се беше разгорял и бе изпепелил даже трите ябълкови дървета -единствените оцелели. Имаше доста голяма площ изгоряла трева, а от съборетината беше останала голяма купчина пепел и измежду нея остатъци от парцали, съдове и дъски. Той видя как нещо проблясна на утринната светлина. Разрови се из пепелта и извади парче желязо. Поиздуха го и го позабърса в тревата. Светилникът. Стъклото му го нямаше, разбира се, но беше останала основата му, от ковано желязо. Спомни си за съня си. Толкова беше истински този сън! Вътре в себе си той беше сигурен, че това не бе сън. Баба му бе прозряла бъдещето от дълбините на далечното минало. „ А ние, дето живеем днес, нищо не виждаме. Слепи сме!" - помисли си той. Вече нямаше сили и рухна върху пепелището. Първите утринни лъчи се разстилаха леко по раменете му и сякаш бавно смъкваха тежкия им товар, за да го заровят завинаги в пепелта. Очите му- пълни с гъста влага, заблестяха с онзи нов и живителен блясък на пречистването. Новородени очи. Вдигна глава към небето. Онова косо, ръбато, стъпаловидно небе. Българско небе. Когато хан Аспарух е дошъл по тези земи с шепа българи, прозрял, че за да има държава, трябва и народ, той е завещал на тази земя доблестта и несломимия дух на племето си и го съешил с безбройните тукашни славяни и малкото останали траки. Не се е претопил този народ толкова векове, та сега ли? Духът най-силно се усещаше тука - където всяка заран, рано-рано, от джамията се проточваше зловещия вой на мюезинът, призоваващ правоверните на молитва. Напразно се безпокояха онези луди, освирепели хора, че някой ден България ще бъде в пределите на възраждащата се империя, която пет века не е успяла да заличи това гордо име от човешката история. Докато има камък, пред който предците ни са скланяли глави, докато има Слънце, чиято светлина боготворяли славяните, докато има храмове, където хората да шепнат молитвите си... и джамии, и църкви...
И деца. Пипаше меките, къдрави коси на Савина, която бе завряла глава в скута му и плачеше. Галеше раменете й.
- Стани да те погледам!
- Тате!... - тя го погледна с укор. Опита се да го повдигне с крехките си ръце. Но той се изправи сам. Погледна я и отново се изпълни с гордост. Красива, изправена, горда! Да - силни гени! Вдигна я високо и я прегърна силно, усети топлотата на младата й утроба до сърцето си - утробата, която щеше да го дари с внуците. Внуците, дето един ден щяха да се върнат тук.
Нищо не казаха на Надежда и Мая за случилото се. Само за колата трябваше да дадат някакво обяснение. Когато се върнаха на следващия ден да я вземат, някой беше изпочупил стъклата, така че освен смяната на гуми се наложи и стъкла да сменят. Което забави връщането им в София с цели два дни. Надежда отново го посрещна с мълчалив укор, отдавна беше спряла да се гневи на глас на глупавите му постъпки. На Савина само подметна, че с баща си са си лика-прилика... и хич не й се слуша за колата. След като й помина той я прегърна и целуна уморените й очи продължително и нежно. Тя го погледна изумено, но нищо не попита. Сигурно се досещаше за много неща, но... всеки е с своята болка и вина на този свят. Да!
Вечерта Мая се прибра късно. И както всеки път, когато кажеше, че ще закъснее той не заспа, докато тя не се прибра. Мая, разбира се, не се и досещаше за това, че баща й будува безмълвно, докато тя се забавлява. Изчака я да заспи и влезе в стаята на момичетата. Искаше да я погледа. Колко отдавна не си бяха говорили, разминаваха се из къщата и рядко си подхвърляха по някоя дума. Отметна кестенявия кичур, покриващ челото й и остана поразен. Голямо момиче беше вече, със сериозно, възрастно изражение. Дори в съня, едва забележима надлъжна черта браздеше челото й. Познати хлътнали бузи, хлътнали, но не изпити. И тази уста, тази широка, изсечена брадичка... О, да - силни гени! Момичето се размърда и отвори очи. За миг то загледа надвесения над него баща със познатата твърда, трудно доловима топлота на сините си зеници.
.......................................................
© Катя Все права защищены