SLOW BOAT TO CHINA

…I'd love to get you
On a slow boat to China,
All to myself alone…

Frank Loesser

Два часа след като „Звезда Востока” напусна пристанището на Владивосток сред облаци от черен въглищен дим, Нина все още стоеше облегната на парапета и се взираше с празен поглед във вълните на Тихия океан, който се бе оказал  не чак толкова тих и тя едва успяваше да потисне спазмите в стомаха си. Кремавата ù рокля, идеална за разходки в белите нощи по Невски проспект, бе придобила почти кафяв цвят, а полите ù бяха разръфани от дългото бягство през Сибир, в което един след друг бе изгубила всичките си близки.

Дали имаше какво повече да губи? Единственият възможен отговор като че ли бе „не”. Оставаха ù студените вълните на океана, но вече втори час не успяваше да събере смелост. Освен това не можеше да понесе образа на собственото си тяло, гърчещо се сред вълните под погледите на безразличните бежанци, замислени единствено за собственото си спасение.

- Здравейте,  госпожице!  - един хрипкав мъжки глас, казал това на безупречен френски, я извади от унеса ù и я накара да се обърне.

До нея стоеше побелял мъж на не по-малко от 60 години, чийто вид бе прекалено нездрав дори за тази наистина преклонна в очите на 18-годишната Нина възраст. Но за разлика от останалите пасажери, повечето от които зъзнеха в цивилни дрипи и остатъци от белогвардейски униформи, той бе облечен безупречно и с нисък цилиндър на главата, който като по чудо не отлиташе в морето.

- Здравейте! – каза Нина, която си припомняше френския на своята гувернантка след месеци на бягство, през които бе чувала най-вече руски ругатни.

- За Шанхай ли пътувате? – попита мъжът и видял учуденото ù изражение,  избухна в  смях, който премина в кашлица. – Извинете, на този кораб всички са за Шанхай. При това броят им е двойно по-голям от допустимия.  Бях забравил. Просто стар навик от времето, когато често заговарях по корабите момичета като Вас… Извинявайте, пропуснах да Ви се представя! Казвам се Дидие Льоблан.

- Нина. Нина Китаенко – Нина се опита да подаде ръка за целувка, но може би поради люлеенето, мъжът не пожела да я поеме.

- Изглеждате ми тъжна, Нина…

- Виждате ли на този кораб някой весел, г-н Льоблан?

- Май че не! Освен може би… вашия покорен слуга!...

 Нина повдигна вежда. Луд ли беше този старец?

- Знам, че трудно ще ме разберете… Виждате ли, аз умирам. Туберкулозата ми навлезе в последна фаза – и в момента ме измъчва ужасна треска. Затова и не Ви целунах ръка – не че не го желаех. Тъкмо напротив.

- Съжалявам!... - сконфузено успя да промълви Нина.

- Не, не ме разбирайте погрешно, скъпа Нина! Аз живях добре. Прекарах по-голямата част от живота си като търговец във френската концесия в Шанхай. Прекрасен град, който не бих разменил дори и за Париж. Парите никога не са ми липсвали. Жених се два пъти, имам три деца. Изпратих ги във Франция, разбира се, още преди Войната. Мисля, че Китай няма скоро да се успокои…

Нина гледаше мълчаливо Дидие Льоблан и кой знае защо усещаше някакъв странен покой, който не бе познала от онази кошмарна нощ, когато напусна дома си в Санкт Петербург. Прорязаното му от бръчки, излъчващо треска лице, което високото момиче гледаше отгоре надолу, по нещо напомняше лицето на баща ù в онази нощ, когато го видя за последен път, облечен в походната му униформа. Първоначалното отвращение отстъпи място на някаква нежност – прииска ù се да го целуне. Но не го направи, разбира се.

- Но Вие ще ме питате защо се чувствам добре, единствен на този кораб? Това е, защото имам… предчувствие за любов! Моля Ви, не се смейте на болния старец! Може да Ви звучи много глупаво, но това предчувствие никога не ме е лъгало. Още от времето, когато бях на 15…

Дидие Льоблан спря да говори за миг, защото дъхът му изневеряваше. Чуваше се боботенето на машината и плисъкът на вълните. Чайките бяха почти изчезнали.

- Любовта винаги е щастие, скъпа Нина. Дори накрая. Дори за малко. Дори… когато е въображаема!

Нина усети в очите си сълзи. Първите сълзи, след като напусна Петербург. Бе нарушила собствената си забрана.

Дидие Льоблан гледаше някъде в далечината, където се бе изгубил завинаги руският бряг.

- Знаете ли, Нина, след около 30 години един американец ще съчини прекрасна песен. Вие сте учили английски, нали?В нея се пее така…

И без да дочака кимането ù,  Дидие запя със старческия си глас, който неочаквано прозвуча мек, но силен, като гласовете на певците в джаз-локалите.

I'd love to get you
On a slow boat to China,
All to myself alone.
Get you to keep you in my arms evermore,
Leave all your lovers
Weeping on the faraway shore...

Нина почувства, че гаденето в стомаха ù престава. И че се усмихва.

- Господин Льоблан, моля, попейте ми още!