... Дъждът спря. Ния излезе с облекчение от голямата сграда и тръгна към дома си. Слънцето пекна и я накара да забрави огорченията от изминалия месец, размеквайки почти непрестанното ù притеснение, докато не го превърна в щастлива захаросана смес, която потече по вените ù. В това състояние, разбира се, че щеше да повърви и помечтае, без да бърза. Само че тя винаги бързаше. И ето, с лека и радостна стъпка пресече огромния булевард и се запъти към дома си.
Изведнъж забеляза чуждия човек на иначе безлюдната уличка, на която живееше. Спря се озадачена. Сигурна беше, че този , който пушеше до съседната къща, беше нахалникът, който преди няколко дни едва не я прегази. И явно чакаше някой. Ния му обърна гръб, бръкна в чантата да извади ключовете си и в същия момент почувства, че трябва да се обърне. И се обърна...
Погледът ù се загуби. Зелено, дъълъг и радостен отблясък, кафяво, не... жълто, отново отблясък, сиво, зелено... ммнее... златно, отново искра... Целият свят се превърна в малки цветни стъкълца, които весело се разлюляха и се посипаха отгоре ù. "От толкова много цветове лошо да ти стане!" - беше единствената ù мисъл. На въпросното лице обаче не му беше лошо, напротив, изглеждаше така, все едно е направил особено щастливо откритие. Ния бързо влезе в кооперацията, тревожно питайки се дали се е усмихнала, докато този я зяпаше.Сърцето ù биеше бързо.
- Здрасти! Аз излизам - посрещна я Ани. - Ако искаш, правила съм пиле с картофи.
- С кой излизаш? - неприятна мисъл се промъкна в главата на Ния.
- С приятеля ми, трябва вече да е долу. Чао!
"Ужас!" - помисли Ния, без да знае защо.Та тя не беше видяла дори лицето на това момче.
Впоследствие се оказа, че наистина ужасът е пълен. След дълго и сърдито мълчание приятелката ù призна това, което самата Ния беше заподозряла. Тази нелепа случка им тежеше много! Дотолкова, че накрая и двете тръгнаха по различни пътища. Сега, близо месец по-късно, Ния седеше пред малкото езеро и гледаше нападалите листа. Кафяво, оранжево, червено, жълто...
- Ммнее, златно! - каза някой до нея.
Тя се обърна надясно и занемя. Две усмихнати лешникови очи я гледаха, като че ли откриваха света. Тя занемя.
Та това наистина беше чиста случайност!
© Мария Петрова All rights reserved.