... Дъждът спря. Ния излезе с облекчение от голямата сграда и тръгна към дома си. Слънцето пекна и я накара да забрави огорченията от изминалия месец, размеквайки почти непрестанното ù притеснение, докато не го превърна в щастлива захаросана смес, която потече по вените ù. В това състояние, разбира се, че щеше да повърви и помечтае, без да бърза. Само че тя винаги бързаше. И ето, с лека и радостна стъпка пресече огромния булевард и се запъти към дома си.
Изведнъж забеляза чуждия човек на иначе безлюдната уличка, на която живееше. Спря се озадачена. Сигурна беше, че този , който пушеше до съседната къща, беше нахалникът, който преди няколко дни едва не я прегази. И явно чакаше някой. Ния му обърна гръб, бръкна в чантата да извади ключовете си и в същия момент почувства, че трябва да се обърне. И се обърна...
Погледът ù се загуби. Зелено, дъълъг и радостен отблясък, кафяво, не... жълто, отново отблясък, сиво, зелено... ммнее... златно, отново искра... Целият свят се превърна в малки цвет ...