Да, аз съм този слънчев човек, нищо, че съм мъж! Защото ако се сещате, само за жените казват „Ах, слънчице, ах колко е слънчева, златно слънчице… „ и други сияйни комплименти, от които ние, мъжете сме лишени. А правилно ли е, питам ви аз? Не, категорично, отговарям вместо вас и веднага ви давам за пример себе си. Ще ви опиша моята личност в два плана: служебен и семеен. И откъдето да погледнеш, аз съм слънчев човек, но по ред. Започвам с работата ми.

Няма как да знаете, но аз работя в Министерство на Слънцето. Ако можеше да ви видя, щях да се усмихна на облещените ви от почуда физиономии, защото се питате:” Кому е потрябвало, аджеба, такова министерство?” и веднага обяснявам. Ние, в нашето Министерство сме хората, които вписват всичко, случващо се със Слънцето, защото то нали е животворно, как да го оставим без наблюдение? Вписваме най-надлежно кога е изгряло, кога залязва, протуберанси, реверанси, петна, изригвания, намигвания…а бе всичко! Отново си задавате въпрос, ами нали има астрономи? Има, я! Ама те като по цели нощи не спят и наблюдават разни звезди, като се кьорат ден и нощ към небето, ако вземат, та измрат от недоспиване? Ами ако ги хване някой извънземен вирус? Кой ще запише, че слънцето е изгряло и зарязвало? Ние. Лично аз съм в отдел „Изгрев”. Отивам сутрин на работа и най-надлежно записвам в колко часа е изгряло животворното ни светило. После сядам доволен от свършената работа и се отдавам на разговори с колегите. Все по важни въпроси и с усмивка! На обяд се събираме с колегите от Залези, а понякога и с Протуберанси. Тогава темите ни се обогатяват и с други неща, за които няма да говоря, но от тях ставаме още по-весели. Не върви ние, които работим за слънцето, да сме мрачни и с овесен нос! Но, стига със служебните ми ангажименти, и да и разкажа за живота ми в семейството, където съм отдаден изцяло, безпрекословно и с много любов на моята Любка.

Ето как започва денят с моето съкровище, с моят слънчев лъч в живота, с моят изгрев на любов, Любчето. Като първо, решил съм на не и давам нищо да върши сама. За всичко или помагам плътно до нея, или аз го върша, та тя, милчиката, да може да си лекува хората на воля.

Сутрин ставам преди нея и отивам да съгласувам правенето на кафе. Будя я нежно, с целувка и роза в уста (изкуствена е, защото за свежи не винаги има време)

- Миличка, слънце мое ненагледно! Ще правя кафенце. Донесъл съм ти да избереш джезвето, в което да го сваря… - шептя и в ухото и изсипвам десетина джезвета в леглото. Не бих могъл да знам в кое ще й е приятно точно в този ден да го сваря и затова трябва да я питам. Тя протяга ръка, взема едно и се обръща на другата страна. След малко пак отивам при нея, хем да видя как е, хем да й поднеса набор от кафета, за да си избере предпочитана марка.

- Сърчице мое, виж кое кафенце ще си избереш, за да го сваря…

Тя отново опипва със затворени очи пакетчетата и ми подава едно. Спи и се, снощи до късно е стояла в болницата, ама какво да се прави. От друга страна, болните може да намалеят, а с това и работата, а моята е без край! Освен ако Слънцето не се откаже да грее и запраши в други орбити.

Когато кафето е готово, нося десетина чаши за кафе, сещате се защо. Да си избере според настроението. Кой знае защо, Любчето не ме гледа с признателност и възхита, дори не се усмихва… Както и да е, човек не може все да е в добро настроение. Пък и трябва да тръгваме за работа. Аз вече съм струпал дузина ризи и вратовръзки на леглото и викам на Любчето да дойде да ми избере дрехите. Ще попитате защо и не знам как не сте си дали сами отговора. Ами как да изляза заедно с моята ненагледна съпруга, ако не съм в унисон с нейното облекло? Не може тя да се издокара в пепел от рози, а аз да сложа зелен панталон и оранжева риза! Тя да ми избере! Каквото каже – това! Кой съм аз, та да и кърша хатъра? Аз една жена имам, на нея като не угодя, на кого, питам пък сега аз?

- Борко (това съм аз) – малко нервно говори жена ми, но вероятно, защото ще трябва да се раздели с мен и вече тъгува. – Облечи каквото решиш! И без това вървим заедно някакви си пет метра. Ако искаш, аз ще съм преди теб.

- Не, сакън! Защо преди мен? Съседите може да кажат, че ми се сърдиш! – и започвам едни дълги обяснения по въпроса, през което време Любчето грабва една риза и панталон и ми ги набутва в ръцете.

- Ето, виждаш ли, скъпа моя! Не било толкова трудно да го направиш! Аз отивам да се обръсна, а ти миличка прибери обратно дрехите в гардероба. Докато се обличам, може да прибереш джезветата, пакетчетата с кафе и чашите! Малко да се включиш и ти в домакинството, да не се почувстваш пренебрегната. Нали всичко заедно вършим, слънчева моя ?

Вървим заедно упоменатите пет метра и когато трябва да се разделим, сърцето ми се къса. Стоя с насълзени очи и гледам как гърбът и чезне към някъде си. Мразя да е далеко от мен! Обичам да й говоря и тя мило ме нарича Борко-бърборко. Не искам да скучае и всичките ми слова са в нейна част. Като водопад ги изливам над нея, милата! Тя ми прави намеци, че в болницата главата и се надула да слуша хората, но аз не й се оплаквам. Аз само я развеселявам, щото съм слънчев човек и не сте забравили къде работя! Например, ако тръгне към тоалетната с кръстословици или судоку в ръка не си мисля, че иска да се усамоти за по-дълго време, ами да си тренира мозъка, затова стоя пред вратата. Защо ли? Да я питам има ли затруднение в решаването на кръстословица, та да й помогна! Постоянно я питам до къде е стигнала и дори съм и предлагал да вляза при нея, за да решаваме заедно каквото решава там, ама тя не ще! И царете влизали сами в кенефа, почти ми съска тя, но то е, защото судокото не й се удава много и е ядосана.

Вечерята приготвям аз. Вече се досещате, че изваждам почти всички съдове от долапите, а после и всичко от хладилника. Любчето да каже в какво да готвя, какво точно да сложа. После непрекъснато питам колко, кое, как, защо, след това идва изборът на чинии, чаши, вилици, лъжици, ножове, салфетки. Питам за всичко! Абсолютно за всичко, защото не искам да видя сбърчен нос от недоволство, защото примерно съм и дал бяла, а не шарена салфетка! Дреболия, ама може да развали настроението на моята Любка. За да не й е скучно и да си отпочине от слушане на диагнози и писане на лекарства, аз и разказвам, че днес слънцето е изгряло примерно в 6.45 минути, ама можело да не е точно, защото не е зле да вписваме и секундите. Току виж, някога Слънцето се запъне и не ще да изгрее, а астрономите са измрели от напрежение, дивя се аз и с усмивка и казвам, че веднага вадят нашите тефтери, от които ще прочетат кога как е изгряло. Обаче дали пропуска със секундите няма да окаже съдбоносно значение…Понякога Любчето успяла да се вметне в разговора и да ме попита дали говоренето не ми пречи на храносмилането, поемал съм бил излишен въздух.

- Е, как ще ми пречи, бе съкровище? Как ще ми пречи! – отговарям аз и продължавам да я успокоявам: - Нали по време на вечеря трябва да водим приятни разговори. А какво по-приятно от това да говорим за Слънцето! За този извор на живот на цялата ни прекрасна земя? Но нищо не е по-прекрасно от теб, ненагледна моя Любче, мила и златна! И добре, че съм в отдел Изгрев, защото изгревът е най-красив. Ами ако бях в Залези? А? Залеза с какво е свързан? Само с някакъв край, с умирачка – и се отдавам на философски разсъждения, които продължават почти час. Не се уморявам! Но и да прегракна, пак продължавам да и говоря, защото искам да прекара вечерта в приятни и положителни разговори.

След като хапнем в тази свърхприятна обстановка на забавни разговори, гарнирани с усмивка и прилично въздържан кикот от моя страна, отиваме да гледаме телевизия. Досещате се, че няма да оставя моето съкровище, моята ненагледна Любка да седи в самота, оцъклена срещу бездушния екран и присядам плътно до нея. Нямам претенции какво ще гледа! Аз да не съм като онези егоисти, които крещят като хамали и ругаят футболисти, рефери, тенисисти или какъвто и да е там топкаджия.

- Любче, какво гледаш, милинко? – осведомявам се с нежен глас.

- Д-р Хаус…

- А нещо по твоята специалност, – радвам се и започвам да я разпитвам какво прави тоя доктор, правилна ли е диагнозата, тя какво би направила, сестрата как се държи, защо е боднала слушалката в джоба… Просто искам моята Любка да се почувства значима в знанията си, да ме осветли по въпроса, но вместо да се впусне в обяснения, тя превключва на друг канал. Нямам нищо против! Каквото иска това да си гледа! Аз съответно превключвам на въпроси и разговори, съответстващи с избраното от нея предаване. Понякога ми се струва, че не иска да коментирам нищо, но сигурно греша, защото аз го правя заради нея! Само се чудя защо увеличава толкова силно звука! Да не би нещо да е зазляла със слуха…то при тия пациенти, кой знае как й крещят и е взела да оглушава, милата…

По някое време Любчето ме гледа омаломощено, почти като зомбирана, по което разбирам, че иска да спи. Веднага скоквам и отивам в спалнята да и разпухам възглавницата. После лягам до нея и й предлагам да и попея приспивни песни:

- Не искам! – с хриплив глас ме отрязва моята любима.

- Ами тогава да почета? Може нещо от Брулени хълмове или от Медицинска енциклопедия? Каквото речеш!

- Не искам! – в гласът и долавям зле прикрит гняв. Сигурно се е сетила за някой боен навлек, дето всеки ден и виси на вратата. Тогава и предлагам да и прочета Приказки на Шехеразада.

- Не искам! – съска тя.Сетих се, че има едни пациентки, които са зли като змии и постоянно досаждат на Любчето. Горката ми тя…

- Ще ти прочета Индийски приказки, виж само какви илюстрации има…

Любчето взема възглавницата и ме фрасва по главата. Ей затова я разпухквам вечер, защото понякога тя иска да се позабавлява като дете и ми организира бой с възглавници. Един път по грешка взе вазата, но цицината ми мина бързо. А може би е зазляла и с очите и вече недовижда, та затова е грабнала вазата. Няма начин да не е от пациентите. Издържа ли се? Кажете ми вие! Тези пациенти ще я уморят! Всеки ден едно и също, говорят, оплакват се, намръщени, сополиви, кашлят…Изнервят я! Затова вкъщи аз съм нейното домашно, усмихнато Слънце! Слънчев човек! Няма как да ми се сърди, като ви разказах колко много правя за нея! При толкова грижовност, няма начин да ме упрекнете в досадност или незаинтересованост към моята Любка. Боже опази! Аз, досаден!!! Аз съм само един слънчев, любвеобилен човек! Нали?