Поникна от едно семенце. Поникна бързо. Показа се над пръстта. Бързаше да види слънцето.
- Хубаво е, че не съм самотно - мислеше си растението, като гледаше поникналите тревички. Но много скоро тези малки тревички започнаха да пият соковете му. Влагата не му достигаше. Посърна.
- Кой ще ме спаси? - мислеше си растението. Всеки нов ден посрещаше слънцето и се молеше за помощ.
Един ден до него спряха две деца.
- Какъв красив слънчоглед, а колко много трева край него.
- Виж, даже една пълзи нагоре. Увила се е по него. Ще го задуши с прегръдката си.
- Да го почистим и полеем. Да расте. Да се радва на слънцето.
- Значи, аз съм слънчоглед - си помисли растението и още по-гордо се изправи. Аз съм слънчоглед. Благодаря ви, деца. Сега дишам спокойно. Слънце, здравей. Здравей, слънце...