Тя излезе навън и погледна небето. Мислите ù плуваха като лодка в морето всред тъмните сенки на нощта и изчезваха бавно като умираща звезда, там някъде дълбоко в нейната душа. Очите ù, избистрени от поредната доза сълзи, бродиха безцелно из мрачните долини, търсейки нещо истинско, на което да се довери и да върне отново усмивката на лицето си.
Тя се чувстваше изгубена, предадена, сдъвкана и изплюта обратно в света. Толкова години бе преследвана единствено от самота.
Ръцете ù се нуждаеха от други две ръце, които да докоснат не само тялото, но и нейното сърце. Устните ù чакаха други устни, които да изпият цялата тъга и възродят отново любовта.
Объркана, тя убиваше в нощта всяка своя мечта. Не знаеше на какво да вярва вече - думите я нараняваха, а действията - заблуждаваха. Забиваха се дълбоко като стрели, оставяйки рани, от които да кърви.
Някога обичаше...
Той беше за нея различен, специален. Мислеше го за повече от идеален. Беше готова да дари сърцето си, което години пазеше дълбоко в ...