Тя излезе навън и погледна небето. Мислите ù плуваха като лодка в морето всред тъмните сенки на нощта и изчезваха бавно като умираща звезда, там някъде дълбоко в нейната душа. Очите ù, избистрени от поредната доза сълзи, бродиха безцелно из мрачните долини, търсейки нещо истинско, на което да се довери и да върне отново усмивката на лицето си.

Тя се чувстваше изгубена, предадена, сдъвкана и изплюта обратно в света. Толкова години бе преследвана единствено от самота.

Ръцете ù се нуждаеха от други две ръце, които да докоснат не само тялото, но и нейното сърце. Устните ù чакаха други устни, които да изпият цялата тъга и възродят отново любовта.

Объркана, тя убиваше в нощта всяка своя мечта. Не знаеше на какво да вярва вече - думите я нараняваха, а действията - заблуждаваха. Забиваха се дълбоко като стрели, оставяйки рани, от които да кърви.

Някога обичаше...

Той беше за нея различен, специален. Мислеше го за повече от идеален. Беше готова да дари сърцето си, което години пазеше дълбоко в себе си. Копнееше да му подари любов - чиста и искрена като душата на дете. Да усети той тупкането на развълнуваното ù сърце. Имаше толкова много мечти, но за какво ли?

Тя наведе тъжно глава и погледна в една далечна бляскаща звезда.

Замисли се: ''Хората идват и си отиват постоянно от живота ни. Малко от тях оставят спомени. Любовта не е затвор - тя се намира в свободата, в красотата на нещата, в песента на птиците и аромата на цветята.

Да, понякога ужасно много боли от разочарованията и разбитите мечти, но никой не е казал, че животът е лесен, нали?

Всеки бори се за мъничко любов в този свят така суров. Аз няма да спирам, напред ще вървя - знам, щастлива ще е някога моята съдба!''