На екскурзия сме в сръбско за почивните дни – аз и още жени и мъже от работата – общо с шофьора и гида Илиана точно петдесет души. А там – едно спокойствие, една красота… Е, братя, братя сме – приличаме си по манталитет, по език, по дух, по гозбите, по виното, ама все нещо не се разбираме и ставаме за смях, та чак ме хваща срам…
            Та, да ви разправям: 
            Нямате представа колко бързо говорят тия хора! Настанихме се по стаите и слизаме с една колежка долу на рецепцията. Тя пита:
            - Къде е гид на българската група?
            Сръбкинята вади регистъра, проверява и започва скорострелно:
            - Вожд булгари в 315.
            - Неее! Я сом у 305 - обаждам се аз, защото чувам номера на моята стая. Жената проверява и пак казва същото и то цели три пъти. Накрая й става ясно, че не я разбираме и с голямо усилие забавя говора си, за да произнесе с мъка 315…
            Излизаме навън и разглеждаме градчето. Влизаме в една сладкарница и си поръчвам минерална вода. Носят ми газирана такава. Питам за обикновена, а отсреща ми отговарят, че нямат. Учудена преглъщам сладкия еклер, покрит с един пръст пудра захар и търся премаляла после чешма навън…
            Вечерта имаме ядене на корем в ресторанта на хотела. Пиене също, както и музика, песни, танци… Колежката до мен иска минерална вода, а сервитьорът я пита:
            - Обикновена или кисела?
            - Обикновена – отговаря тя и той й носи вода от чешмата. Спогледахме се. Откъде да знаем ние, че те наричат минералната вода „кисела вода“…
            На другата сутрин няколко жени се разхождаме из града. Насреща ни билкова аптека, където има чай, местно производство с филтър или насипен – какъвто душата ти иска. Екологично чист бил. Гледаме ние картинките на опаковките и си избираме. Изведнъж погледът ми попада върху надпис на латиница NANA. Озадачена се обръщам към продавачката и питам какъв чай е, а тя отвръща с въпрос:
            - Не знаеш?... Он е за стомах!
            „Разгеле! – викам си на ум – Точно за мен е. Ще го пробвам“. Плащам толкова колкото струва такъв чай при нас, в България, вземам кутийката и я допирам до носа си. Миризмата ми е позната до болка. Изведнъж нещо ме перва в съзнанието и почвам да се смея на глас. Другите ме гледат изненадани, а аз не мога чак да обясня. Е накрая изръсих:
            - Голяма съм патка! Всеки ден решавам кръстословици и там често има „НАНА“ Та нали „нане“ и другото име на дива мента… Май тия хора нямат буквата Е в думите си или не я използват винаги… Аз пък ще занеса подарък на колежките в работата, които не успяха да дойдат на тази екскурзия, ще им сваря от този чай и ще им казвам: „На-на!... Пий!... Сръбски е.“…
            Излизаме от аптеката и продължаваме да се шегуваме. Късно е, остарели сме, за да учим латински названия на билки и цветя, но пък ще си имаме хубави спомени…

Рая Вид, 2015