Снегът падаше тихо и спокойно. Нямаше вятър, не беше и чак толкова студено. Но в зимната вечер нямаше никого навън. Само една фигурка се виждаше в заснежения град. Имаше дребно телосложение и се придвижваше несигурно в глухата тишина, от което всеки би разбрал, че бродещият е дете.
Накрая се спря и се огледа около себе си. Дърветата бяха натежали от натрупания по тях сняг. Небето бе чисто, сякаш натежало в нощта, но по него не се виждаха звезди. Само Луната проблясваше едва доловимо зад гъстите, тъмни облаци, покрили небосклона като покров чак до хоризонта. Но нещо в стойката му подсказваше, че не се е спряло да види красотата на декемврийската вечер.
Всеки, който го погледнеше по-отблизо, би видял, че това не е обикновено дете... при по-обстоен поглед. Иначе не изглеждаше особено специално. Имаше къса тъмна коса, подстригана небрежно, и зелени очи. Ръцете му трепереха от студ. Но от него сякаш се излъчваше сребриста, лунна сила. Сякаш идваше от друг свят. Сякаш мястото му не беше тук. ...