Снегът падаше тихо и спокойно. Нямаше вятър, не беше и чак толкова студено. Но в зимната вечер нямаше никого навън. Само една фигурка се виждаше в заснежения град. Имаше дребно телосложение и се придвижваше несигурно в глухата тишина, от което всеки би разбрал, че бродещият е дете.

Накрая се спря и се огледа около себе си. Дърветата бяха натежали от натрупания по тях сняг. Небето бе чисто, сякаш натежало в нощта, но по него не се виждаха звезди. Само Луната проблясваше едва доловимо зад гъстите, тъмни облаци, покрили небосклона като покров чак до хоризонта. Но нещо в стойката му подсказваше, че не се е спряло да види красотата на декемврийската вечер.

Всеки, който го погледнеше по-отблизо, би видял, че това не е обикновено дете... при по-обстоен поглед. Иначе не изглеждаше особено специално. Имаше къса тъмна коса, подстригана небрежно, и зелени очи. Ръцете му трепереха от студ. Но от него сякаш се излъчваше сребриста, лунна сила. Сякаш идваше от друг свят. Сякаш мястото му не беше тук.

Погледът на детето се насочи към къщите от двете страни на малката улица. Те изглеждаха като излезли от приказките по това време на годината. Покривите им бяха покрити със сняг, който продължаваше да се сипе мълчаливо, а от малките прозорци се виждаха светлини, хора, смеещи се около масата - цяло семейство - огън, горящ в камината, че дори и вече украсена коледна елха. Със сигурност вътре беше топло и уютно, изпълнено с радост и близост, помисли си детето с копнеж. Толкова близо и толкова далеч. Треперещите му ръце стискаха едно малко плюшено мече. Почти чуваше пукотът на огъня и приглушения смях от къщата.

Внезапно започна да му става топло. Наистина усети мириса на горящо дърво в камината и уханието на коледната елха - ухане на гора. Свобода. Дом. Смехът се чуваше съвсем естествено, съвсем близко сега. Не различаваше думи, но говорещите звучаха щастливи. Много, много щастливи.

- Виж! Сякаш има ангел в снега. - промълви Мия на приятелката си Лина. Двете бяха облечени в дълги до земята палта от шведска кожа. Дългите им руси коси бяха пуснати, а бузите - порозовели от хапещия студ. Лина изсумтя.

- Глупости. Това е... - гласът ù заглъхна. - Това е дете.

Наистина беше. Двете момичета сведоха поглед надолу и затаиха дъх. Наистина беше дете и наистина приличаше на малък ангел, свил се в снега.

До малкото момче беше паднала плюшената играчка. Клепачите му бяха притворени, а на устните му грееше лека усмивка. Снегът продължаваше да пада отгоре му тих, невъзмутим.

Светлините в къщите постепенно, една по една, угаснаха. Вече нямаше къде да отидеш, нямаше къде да се скриеш.

И светлината на детето бе угаснала.