Трудно ми беше да повярвам в нещо толкова абсурдно, лигаво и хлъзгаво чувство като любовта. Още по-малко очаквах, да трае по-дълго от космическо изстрелване. Смятах, че ако оцелея след него, ще се върна на земята по-цинична, зла и разсъдлива.  Непреодоляла земното в себе си. Може би предпочитах да бъда заземена, може би това не бях точно аз, или ми беше невъзможно да ги преживея, раздялата, или самото пропадане от неговите прегръдки. Като от Космос. Но все пак утехата беше, че поне щях да падна на земята. Не под нея. Разбира се, можех и пеш, и с автобус да се върна. Щях да пътувам съвсем малко в обратна посока. Все още не бяхме стигнали твърде далеч. Без съмнение по-лесно щях да намеря пътя по разхвърляните дрехи и всичко щеше да продължи по инерция, както е било. Стегнато, сигурно, планувано, разграфено. Като в наръчника. Денят за заплата. Работа. Общи приказки с колежки и клиенти. Обичайните сметки за ток, вода, телефон. Обичайният и познат маршрут – от вкъщи до работа. Малко повече кир, пазаруване, пералня с бели престилки. Караоке за освобождаване на музиката от мен. Разговори, много разговори със себеподобни. Също и монолози, които  не се препоръчваха на открито и на обществени места.  И дори накрая може би щях да пия кафето си с четири захарчета, да ям течен шоколад с лъжица за супа, докато плача на някоя драма и се наливам от плът. Изобщо всичко щеше да стане точно като в наръчника :

"Как да се предпазим от излишества на чувства", от доктор Калорис.

За щастие, тогава още нямах подобен наръчник. Едната седалка беше спусната назад.  Тъкмо се бях сгушила в прегръдката му, а единствената мисъл – "да бягам" – звучеше нелепо. Обичайно в почивните дни правех по десет, дванайсет обиколки бягане. Сигурни десет, за кастрация на мислите. На десетата, главата ми тропаше на кухо и само една последна мисъл оставаше: „Дали да не направя още една, за да убия и нея”. Но в онзи мъглив ден, лежах като котка получила мозъчно сътресение в ракетата, паднала насред гората и сякаш по пътя бях изгубила и последната проява на разум. Вместо него се бях сдобила с мъгливо усещане за безтегловност.  Размърдах леко краката си, но те не докоснаха земя, а неговите голи крака. Хареса ми. Зашумях отвътре. Жива бях. Чувствах се като топъл бял лист, а той ме докосваше с върха на пръстите си, правеше някакви чертежи по извивките ми, или квадратчета, или кръгчета. Плъзгаше пръсти. Те оставяха бледи следи. Той чертаеше нови, те избледняваха, загубваха се и сякаш му беше трудно да реши какво оригами да направи от белия лист. После отпусна длан на гръдтта ми и дланта му запулсира.  Или оригами от сърцето ми е можел да сгъне.  Какво точно оригами, сега като се върна назад, със сигурност, не е планувал бутилка с вино, трябва да е искал нещо повече от опиянение.  Може би лебед му е хрумнало да създаде, за да плава и да се оглежда лебеда в лунните води на сърцето му, но като че ли моят любим се е опасявал, че някъде ще прегъне повече пъти, другаде ще скъси сгъвките и накрая без да иска, от оригамито ще се пръкне – проскубано  врабче. А те врабчетата горките, дори не могат да плуват. Да не говорим колко ги е страх да летят дълго, направо ще им се пръснат сърцата от страх, ако не кацнат някъде за малко. Някъде, където перушината няма да има значение.  В този момент не усетих как се притиснах в него. Неговият дъх като летен бриз се разбяга по шията ми, а в горещите му устни усетих, че инквизицията тепърва започва. Инквизицията на желанието и на страстта. Онези необясними, но случващи се неща, които започнаха да ме изтезават първо вътрешно, а после външно, карайки ме  да умирам и да се раждам по няколко пъти на ден. О, благодаря! Надявах се, че няма да се разкайвам, защото сега го желаех още повече. Непрекъснато и себично. А зад прозореца надменно ме гледаше старият недоимък на любов. Някъде от много далече ме проверяваше, сквернеше радостта ми, мръсникът.  Да там някога бях преди. Грозна и страшна. Като изкуфяла часовникарка, неспособна сама да разбере точното време, за да нагласи часовниците. За обич ли ги гласеше, или избързваше да ги настрои, или закъсняваше. А стрелките се въртяха в различни посоки, хаотично, в безпорядък. И не спеше. Не ядеше.

Но времето е напълно непредсказуемо. Като трепет преди раждане. Като падане. И страх от умиране. Няколко години могат да се съберат в най-щастливия миг. Цяла вечност в изтезание. И един миг да се превърне в мъчение или смисъл. Колко беше часът, нямах представа. Мълчаливите клони на дърветата бяха надвиснали над нас като безбрежни ята, но не отлитаха наникъде. Ние пирувахме. Пирувахме един с друг, любехме се, бавно и опустошително, сякаш никога повече няма да се открием. Вероятно по същия начин варварите са превземали Древен Рим. Вероятно и аз после съм се превърнала във варварка, защото  когато потеглихме отново на път, ми беше мъчително да покрия кожата си с плата на роклята, която измъкнах от раницата. Да, беше хубав плат, но не толкова чувствен, колкото неговите ласки. И как после, когато стигнахме в ресторанта  където беше срещата му, как откъснахме един от друг погледи, как съм могла да го дам на онова мениджърче да му мъти мозъка с пазарлъци и да му се прави на вещ, преди да подпише?! А в същото време, когато двамата са си стискали ръцете, аз да се разхождам из града, облечена в онази черна рокля на бели точки и да си представям как той я разкъсва.

Естествено това бяха крайности, никому ненужни. Да не съм луда, да ми я съсипе. По-добре нещо по-старо и памучно да облека, за да се чува звука от разкъсването. Като по филмите.

Междувременно, докато обикалях и го чаках, му купих подарък. Чудех се, дали ще му хареса. Беше символичен, за пет лева. Но имаше енергия в него. Беше стоял в скала дълго време и се беше образувал кристал.

След това се озовах в една сладкарница. Седнах вътре, поръчах си Кòла и му написах съобщение:

" Вече ми липсваш." Написах и името на сладкарницата, където го чаках.

Откачена работа. И цялата миришех на него.

А, ето я и витрината с пасти, плодови пити, торти, еклери и толумбички. Изглежда ми беше прималяло от пътуването. Станах и се приближих. Използвах витрината за огледало. Като на току-що станала от сън приличах. Червилото ми го нямаше. Чудех се дали да си поръчам парче торта и тъкмо оправях щръкнал кичур коса, когато усетих присъствието му зад себе. Италианеца застана зад мен, обви ръка около корема ми и още повече ми прималя. Беше най-вкусното парче торта, само за мен. При това говореше точно в тила ми. И беше опрял оръжието си, отзад. Доста по-надолу от тила.

(следва)

https://youtu.be/RxCEhY03m6U