Снежна повест 13
Multi-part work « to contents
В колата тъмнината ни заливаше и нахлуваше през прозорците. Парното сушеше мокрите ни дрехи полепнали по нас, а пàрата се стелеше почти невидимо във въздуха. Миришехме на хормони. Полетата отстрани свистяха, окъпани в мрак. От завоите – отзад шумяха две пликчета с продукти, които бяхме напазарували от града. Хари се ядосваше, че е забравил да купи мая, защото беше решил да ми прави питка с овче сирене и се надяваше, че ще е останала някаква сода по шкафовете от лятото, когато последно е идвал. И точилка имал, за баница, но как можел да забрави маята, умирах от смях. Карнавалът на насрещните фаровете, присветваше по лицата ни и запечатваше с обективите си – ту смеха; ту мълчанието, ту израза на казаните думи, врязващи се в другия. Сенките и светлините се стрелкаха по подпухналите ни от целувки устни, катереха се нагоре по носовете, стигаха към челата. И тогава, ако в същия миг Хари ме погледнеше, светваше обаянието му в мен и пукаше в тялото ми като, че ли бях глътнала бенгалски огън. Всъщност трябва звукът да е бил от проливния дъжд, барабанящ по стъклата. Той озвучаваше пътуването ни. Все по настоятелно почукваше и там, между неговите прозрачни пръсти, растеше Рила – близка и едновременно непозната.
- Виждаш ли как хоризонта се осея със светулки? – посочи след малко Хари.
- Да, светулки, наредени точно в подножието на планината. – отвърнах и се загледах в една блещукаща капчица по стъклото, която от тъмнината придоби лъчи и засия.
- Да, така е. - той се умълча и след малко ме погледна по-особено:
- Добре ли ти е с мен, Любов?
Не бях свикнала мъж да ме пита, дали ми е добре. Пък и добре ли ти е с мен? Явно си мислеше човекът, че си имам още няколко гаджета в резерва. Смутих се и едновременно ми стана тъжно. Всъщност, аз бях свикнала да задавам подобни въпроси на работа. Добре ли сте? Как сте? И сега ми беше странно, живеех като отшелник и си говорех интимно, предимно с огледалото, затова сигурно се учудих.
- Добре съм, да. Не личи ли? – показах си всички зъби, дори.
- Струваш ми се малко тъжна.
- Тъжна ли, не. Напротив. Откъде ти хрумна? - учудих се аз.
- Не знам. Така ми се стори. – отвърна той. Смени темата, а после каза, че всеки момент ще пристигнем.
Замислих се, че от дъжда, може би меланхолията пак ме е подгонила, отразила се е някъде върху мен и Хари, който беше сетивен като момче я е доловил. И тогава се сетих, че когато бях някъде седми клас, ходих на летен лагер на Бяла. И едно момче, беше горе-долу колкото мен, син на грък и българка, казваше се Василис, идваше вечерта пред бунгалото, за да си говорим. Нищо не помня от разговорите, освен че звездите светеха над нас много ярко, той ми ги показваше, изброяваше ги по имена, а после ме питаше: "Защо имам толкова тъжни очи?" И не, защото не се бях виждала в огледалото, просто тогава не знаех че тъгата се отразява някъде. Така и не му отговорих, само се изчервявах. И така след приказките за звездите, той сякаш настояваше за обяснение: "Защо имам толкова тъжни очи?" При това, Василис изглеждаше толкова загрижен и мил. Това не можеще да се имитира от дете. Защото ние бяхме деца. Как можех да му кажа, че съм влюбена в друг. Другият не знаеше, естествено. Та и след въпроса току-що, се запитах, дали отново не ми се е появила онази кофти физиономия и Хари като огледало ми я показваше. Хубавото беше, че след двайсет години, не ме питаше същото момче, а мъжът, когото желаех.
След малко, той паркира на улицата и ми показа къщата. Тя наистина изглеждаше изтерзана от чакане. Бяла, с надвиснал от снега покрив, съвсем мъничка, с малки, тъмни прозорци, сгушена между двата бора. Дуварът й беше нисък, около метър, а нагоре още около метър, продължаваше с мрежа. Хари помоли да изчакам да отключи и да пусне тока и слезе от колата. Гледах бързащия му силует между капките и през тези няколко секунди, тишината прорязвана от проливния дъжд ме порази. Сигурно не е била само тишината. Имаше и стаяване, и радост, и усещане, в чиито дълбини не можех да си представя, че има вероятност да ми се наложи да дишам сама.
Не знам с него, дали е било така. И до днес не съм успяла да анализирам особено мъжката, сърдечна честота и изобщо не съм убедена, дали има разлики; но когато той слезе и вратата се затвори, сърцето така силно ми се разхлопа , че прецених че е най-добре да стоя известно време със затворена уста, за да не изхвръкне през нея. Притиснах го и преглътнах, за да го успокоя, но през тези няколко инфарктни секунди, то успя да ми каже, че си има личен живот и от всичко най-много мрази да му нареждам, къде и как да се държи. В следващия момент,Хари като истински принц ми отвори вратата, при това не за да ме грабне и обладае на дувара, а само за да ми подаде топлата си ръка и скрие на сушина под якето си, докато влезем вътре.
(следва)
https://youtu.be/VJ5mPzdfV14
© Силвия Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Насладих се истински!👏 Описанията на изживяванията на героинята ти, Силве, са направо разтапящи ме!🤗🌺❤️
-
" усещане, в чиито дълбини не можех да си представя, че има вероятност да ми се наложи да дишам сама."
Спря ми дъха... -
Много благодаря, Танче!
-
Хубава история, толкова романтична!
Харесва ми и чакам продължението с нетърпение!!! -
Благодаря ти, Петре, че ти е интересно.
Благодаря, Владимир. Започнах я тъкмо. -
Не е късно да ти кажа, че ми хареса,... и оставам пак в очакване
-
Иржи, благодаря! ⚘
-
Царица на описанията, това си ти, Силве! Не просто "разтягане на локуми", а по неповторим начин....Това не може да се постигне в поезията, затова се използват метафори, пък един разбрал едно, друг друго...А тук е толкова ясно, затова и насладата е по- голяма...Не знам плановете ти за до края, но смътно някаква тревога ме обхвана, дали от прекалено красивата увертюра?!...Дано е фалшива.....
-
Зиги, много си мил!
Коце, пази ми един че слънчасах днес на тръстиката 🙂.
Роси, винаги се радвам да те видя! ♥️
Приятели, благодаря! -
Талант си, Силве! Истинско удоволствие е да те чета! ❤
-
Силве,останалото го знаеш. -
Прелест! Наистина е много, много приятно да се четат твоите творби! Обикновени случки, разказани по такъв поетичен начин, после мистерия, интересно ми е, нежно е, психологическо... абе, общо взето едно огромно Браво! Нареждам се с чакащите, и съм много зарибен по стила ти. 😊
-
Благодаря Ви, момичета! ♥️
-
Толкова красива картина се рисува от думите ти, че изживяването и приказно! Оставам с уважение към таланта ти и в очакване на продължението!
-
На един дъх! Само това мога да кажа... И с очакване за продължението!
Силве, пишеш невероятно!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
