Слънцето се криеше зад върховете на дърветата. Вятърът издухваше насипания сняг от клоните и го ръсеше на остри стружки срещу мен. Те се завихряха, бодяха ме и стапяха остриетата си по лицето ми. Беше някъде към 13ч на обяд. Трябваше да се чакаме на пейка до стар параклис, откъдето започваше пътеката към гората. Бях идвала по тези места многократно и познавах пътя, но не през зимата. Катерех се през другите сезони, когато пътеките изглеждаха гостоприемни, а мириса на мокри, цъфнали дървета и цветя ми действаше успокояващо, прекроявайки самотата ми в непробиваемо убежище. Но сега притихнала пред суровата гледка, ми се струваше, че самотата ме предава, като някоя скъсала сизала кучка и това предателство изпълваше походката ми със съпротивление, карайки краката ми нарочно да прескачат човешките дири, минали преди мен.
Изкачвах се по стръмнината. Не срещах вече хора. Зад гърба ми оставаше шумът на града – подминавах последните къщи, които деляха цивилизацията от дивото. След малко черният ...