Неведнъж се бе случвало, случи се и сега. Втори ден опитваше да опише всичко, но думите му бягаха. Обяснимо е, ако се случи пред нея. Смущаваше се от нея, макар и да го криеше по всякакъв начин. В кафенето всичко бе по-лесно. Сядаше на друга маса и вътре в себе си завиждаше на нейната компания. Бе нормално да не се натрапва. Все пак не знаеше кое ще е по-приятно за нея. Останалите не го интересуваха. Но дали ще е нахално да попита за свободно място и да се включи в разговора им. Или ще ù бъде по-приятно да седне на друга маса. Тя едва ли ще го покани да отиде при нейната компания. Но както и да е. Всичко това бе важно само за него и за никого другиго.

И всичко започна от това. Преди два дни свърши тежкият период да не пише и късно вечерта, разговаряйки с много интересен човек, написа няколко реда. На следващата сутрин отдели време да го довърши и дори изпълни своето обещание към вечерната си събеседничка да ù го напише на един лист. Преди това вече ù бе показал листчето със стиховете за мнение. Тя се отдели настрана и след малко го върна с думите „Харесва ми”. После, това се случваше за първи път, поиска да го препрочете. Навярно защото почеркът му не е особено четлив. Повтори си на глас последните редове за псетата и хората.

-          Наблюдавам това всеки ден около мен. – сподели той. – Наскоро видях в подлеза пред Спортната палата музикант да свири Стравински. Около него лежаха няколко големи улични кучета и мълчаливо слушаха цигулката. За разлика от минувачите, един от които дори промърмори с висок глас „Какво си се разсвирил тук?” Представяш ли си?

-          И аз виждам такива. Прав си. - му бе отвърнала тя с израз, който му направи впечатление.

Разговаряха си и все повече се убеждаваше, че по чисто човешките теми мислят абсолютно еднакво, което също го привличаше у нея. Не е често двама, толкова различни по възраст и начин на живот мъж и жена, да бъдат толкова еднакви вътрешно. И тогава ù призна, че отдавна е сред малкото ценени хора за него на този свят. Но не си призна, че за децата си и за тези четири жени и двама мъже, би дал без колебание дори и сърцето си, ако това ще им спаси живота.

Но редките приятни преживявания за него не свършиха с това. На следващия ден, веднага, щом останаха сами, я помоли:

-          Знаеш ли, вчера видях забавна сценка в един автобус. Но по-важното е, че вечерта открих една твоя снимка. Искам да ти я подаря. Моля те, затвори очи и протегни ръка.

Тя се засмя, както си знаеше, и протегна ръка като дете, предчувстващо огромно шоколадче за подарък. А той сложи в ръката ù едно снежно бяло камъче. 

Предния ден, късно вечерта, бе видял на любимата „Раковски” ново заведение с огромни тъмни витрини. Пред него бяха посадили две млади дръвчета, а около корените им бяха насипали заоблени късчета бял кварц. Фаровете и рекламните светлини едновременно подчертаваха тяхната непривична за град красота и се забавляваха да ги завиват с различни цветове. И тогава забеляза сред тях нейната снимка. Наведе се и я взе.

Усетила в дланта си малкия отломък кварц, тя изненадано го погледна.

-          Виж, от какъвто ъгъл да я погледнеш, сърцевината му те залива с искри - привлекателно различна, чиста и красива. Едновременно с това безбройните малки ръбчета, като зъбчета на катеричка, показваха, че е твърда и горда. Остриетата им напомнят на всеки: „Не трябва да ме обиждаш! Аз мога да се защитя!”

Слушаше го заинтересована и при тези думи кимна със съгласие.

-          Но тази твърдост е и много крехка и в живота ни често отстъпва на грубостта. Ето! – и той без особено усилие отчупи едно острие и го стри между пръстите си.

-          Зная го. – отвърна тя.

Завъртя леко камъчето в дланта ù и продължи:

-          Погледни в същото време външната страна! Колко е нежно бял и гладък. Зове да бъде докосван и гален. Всяка негова овална линия жадува да се стаи в нечии топли длани. Всичко това ми подсказа, че така природата е създала една твоя снимка. Такава, каквато си. Вдигнах я, за да не бъде стъпкана от хорските крака, както често се случва в живота. Искам да ти я подаря.

-          Благодаря ти! Отивам да си я прибера.

-          Нека ти кажа още нещо – помоли той. - Виждаш ли двете леки петънца? Можех, но не пожелах да ги изчистя. Поразително е колко леко, а понякога и със радост, хорските ръце могат да изцапат истински красивите и нежни неща около себе си. Без ум или от завист. Нали е по-лесно да завиждаш, отколкото да донесеш Коледа на някого? Неочаквано и не в края на годината. Само странниците ли могат да го правят? Защо ли е толкова трудно за останалите да се опитваш всеки ден да доставяш неочаквана радост, без да търсиш отплата? Просто така...

 Помълча малко и продължи:

-          Много ми се иска и ще ти пожелая тази твоя "снимка" да ти носи щастие. Нека те дари с крила...

Докато я изпращаше с поглед, отново и отново благодари на Сакура, която при всяка среща му напомняше:

-          Истински красивото е пред нас, но е нежно и  незабележимо. Научи се да го откриваш.