Колективна памет: Всяка общност на микро и макро равнище се организира около някакви споделени спомени. Това се отнася както за приятелската компания, поддържаща емоционалната връзка около преживени събития, така и за големите човешки общности, които създават сложни възпоменателни ритуали, напомнящи за важни събития…Човешката памет е така конструирана, че никога по един и същи начин не може да пресъздаде спомена от едно събитие.
Referatite.org
Прилепи – сем. Подковоноси (Rhinolophidae). Името им идва от характерното кожно образование на носа – около ноздрите се намира т.нар. подкова. Опашката е малко по-къса или равна на дължината на задните крайници. Кожните израстъци служат за насочване на ехолокационните сигнали в тесен сноп, което им позволява да получат по-детайлна информация за заобикалящите ги предмети. Издаваните от тях звуци са високочестотни. Имат къси и широки криле. Ловуват близо до земята или сред растителността и покрай нея.
Из дипляна на „Зелени Балкани“
Атина, Гърция, Свят Бета, декември 2019
Хрисанти Теодору беше приета по спешност в болницата „Свети Пантелеймон“ в квартал Никея, на две преки от дома ú. Първоначалната диагноза беше грип. Имаше висока температура, суха кашлица и ú бе трудно да диша. Елени и Алексис се редуваха да бдят над нея, но състоянието ú се влошаваше все повече. Прехвърлиха я в Интензивното отделение. След няколко часа лекарят извика Елени, която чакаше пред входа на отделението:
– Вие сте медицински работник, нали?
Елени кимна.
– За съжаление нямам добри новини. Състоянието ú продължава да е изключително тежко. Има усложнения в белите дробове заради астмата. Развила е пневмония. И като имаме предвид възрастта ú… Съжалявам!
Лекарят замълча. Елени безсилно се отпусна на пейката пред вратата и после посегна към телефона. Трябваше да се обади на Алексис.
Кирия Хрисанти се спомина същата вечер. Погребаха я в тесен семеен кръг. Беше пристигнала и голямата ú дъщеря от Париж с мъжа си и децата. Присъстваха и няколко близки роднини и приятели. И по някаква зла ирония, този ден небето над Атина беше чисто и във въздуха се усещаше свеж полъх. Може би заради валелия сутринта краткотраен дъжд, който скоро се бе обърнал на сняг, но бе успял да разсее димката, обичайно надвиснала над града в часовете пик, когато хиляди автомобили пъплеха като мравки из артериите на задъхващия се мегаполис.
Беше началото на декември 2019-та, две седмици преди в Ухан д-р Ли-уей Ма да обяви в социалните мрежи за неколцината заразени от нов грипен вирус на пазара за диви животни и заради смелостта си да бъде арестуван и обявен от властите за лъжец и предател. И преди самият той да се зарази и почине два месеца по-късно.
Никой в Гърция, пък и в останалия Свят все още не подозираше за задаващата се пандемия. Не го знаеше и Алексис, който наскоро се бе върнал от гостуване в Китай. Имаше само един човек, който засега подозираше истината, но той в момента беше в Италия.
В деня след погребението Алексис се опитваше да потисне мъката си с работа пред компютъра, когато получи обаждане по Скайп. От екрана го гледаше сериозното и загрижено лице на китайския му приятел Деши Джан.
– Моите съболезнования, Алексис. Получих съобщението ти и исках да те видя как си. Съжалявам за майка ти. Беше изключителна жена. И готвеше прекрасно! Ще ми липсва.
– На всички ни ще липсва – промълви Алексис и очите му се насълзиха. После, за да не се разплаче пред мъжа отсреща, добави:
– Знаеш ли, случи се нещо странно, преди да почине. Ти нали се занимаваше с прилепи, подковоноси или какви там бяха?
– Да, какво за тях?
Алексис разказа накратко случката с влетелия в трапезарията прилеп и пораженията, които беше нанесъл.
– И най-странното е, че теракотените плочки на пода бяха изпотрошени, сякаш са от стъкло. Как е възможно това?
– Не знам, Алексис, но се случва навсякъде. Сигурно гледаш новини.
– Да, в Атина има вече няколко случая на нападения на прилепи. Но плочките…
– Не са обикновени прилепи. Тоест, обикновени са, но някак… видоизменени. По-едри са, много по-силни и не спят през зимата. Дори и тези на север.
– Но нима е възможно един прилеп да причини подобно разрушение?
– Нямам представа. Има някаква странна организираност в действията им. Като че ли нещо ги направлява. Нападенията им не са стихийни. И странно, но се насочват предимно към възрастни и болни хора. Това е загадка, която още никой не е разрешил.
– Извинявай, покрай всички тези неща, пропуснах да ти честитя наградата. За изследванията ти върху колективната памет на вирусите. Но какво общо имат те с прилепите, които изучаваш? – Прилепите са носители на патоген, който се нарича коронавирус. Живеят си с него от стотици години. Отделят го и в екскрементите си. Ако някое животно изяде прилеп, а после това то самото бъде изядено от човек, е възможно човекът също да се зарази. Като се замисля сега, както и ако вдиша въздух на място, където прилепът е оставил изпражнения.
Деши замълча за момент, после тръсна глава, сякаш да отпъди някаква внезапно дошла му мисъл и продължи:
– Вирусите могат също така колективно да запомнят информация за действията на различни видове дразнители и това се отразява на поведението им, „моделира“ го. По такъв начин те изпълняват ролята на невроните в човешкото тяло. Въпросът е дали това се отразява и на поведението на гостоприемника, в който са се настанили. Чрез опити доказахме, че е възможно, а това е изключително важен момент. Затова аз и екипът ми, заедно с колегите от Италия получихме наградата. Сега ми идва наум, че може да има нещо общо с нападенията над хора и повишената им активност в последно време. Вирусът мутира и „променя“ и гостоприемника.
– Но защо нападат възрастни и болни хора? Из целия апартамент имаше барабонки. Възможно ли е…? Толкова бързо?
– Не знам, Алексис, но трябва да разбера.
– Добре, Деши, дръж ме в течение! И поздрави Юйлин от мен!
– Непременно! До скоро.
Екранът угасна, а Алексис продължаваше да мисли за мистерията с агресивните прилепи. „Защо нападат избирателно?“, се питаше той и не подозираше, че след няколко месеца в претъпканите със заразени с коронавирус пациенти болници на Бергамо и Ломбардия, самите хора щяха да отговорят на този въпрос, изправени пред нелекия избор кого да лекуват и кого да изоставят на произвола на съдбата.
„Когато вълкът остарее, се превръща в посмешище за кучетата“, би казала кирия Теодору, ако можеше да чуе разговора на сина си и китайския учен, но тялото ú вече бе намерило покой в древната земя на Елада, а душата ú вероятно бе в друг, по-добър от този свят.
Атина, Гърция, Свят Алфа, декември, 2019
Живата и здрава, макар и мъчена от пристъпи на астма кирия Хрисула си спомни с усмивка за странната случка с прилепа, който двете с Елени бяха преследвали в трапезарията, и изгаси телевизора, малко преди да съобщят за поредното нахлуване на летящите животинки в домове на атиняни. Държейки се за схванатия си от седене на кушетката гръб, старата жена се отправи към кухнята. Единствената ú грижа в момента бе вечерята. Елени беше на дежурство тази вечер и трябваше да приготви нещо вкусно.
Наблюдателна Зала на Спиралния ръкав
Наблюдателят на свят Алфа се облегна назад в креслото си с въздишка на учудване и възхищение, примесено с тревога. На екрана пред него светна червена предупредителна лампичка и запиука сигнал. Едно от кълбата в средата на Залата започна да се върти забележимо по-бързо. Времето ускоряваше хода си. Лампичката продължаваше тревожно да свети.
– Какво има? – любопитно протегна врат към екрана на Алфа наблюдателят на съседния Свят.
– Няма да повярваш! – каза наблюдател Алфа. – Бабичката оцеля.
– Кирия Теодору? Как?
– Дъщеря ú не се спря на кафе със съученичката си и се прибра навреме. Свàриха прилепа и го изгониха. Чевръсти жени! Особено по-възрастната. И кой да предположи, че Елени няма да се поддаде на вродената си склонност към пресни клюки, на които Елевтерия не е даже извор, ами цял фонтан! Любопитството на Елени не надделя над старата неприязън. И ето го резултатът.
Наблюдателят посочи екрана, където в забързан каданс се мяркаха лица и улици на градове. Хора в маски падаха на всеки метър, пред болниците стояха хладилни камиони за събиране на труповете. Цифрите на датчика с починали и оздравели от вируса започнаха бясно да се сменят, числото на мъртвите се увеличаваше главоломно. Три милиона заразени, починали сто хиляди, петстотин хиляди, милион, четири милиона, милиард…
Двамата наблюдатели следяха екрана като омагьосани.
– Как се случи това? – прошепна наблюдател Бета.
Наблюдател Алфа нещо пресмяташе. После вдигна глава.
– Ами Дешанг Джан не проведе разговор с Алексис и не се досети навреме за връзката на нападенията със зачестилите случаи на грип по света. Идентифицираха коронавируса чак след няколко месеца, когато китайските власти вдигнаха забраната за разпространение на „лъжливи слухове“ за новия вирус. Но беше вече късно. Бабичката Теодору… – Наблюдателят направи пауза и пак погледна екрана – …унищожава Света!
След секунда предупредителният сигнал спря да пиука и зави непрекъснато и още по-тревожно. Беше се включила алармата. Останалите наблюдатели също насочиха погледи към екрана на Свят Алфа. После, с пукот като от електрически разряд, екранът припламна за кратко и угасна. Окончателно.
– Финита ла комедия – въздъхна наблюдател Алфа и се облегна назад в креслото.
Всички се обърнаха към екраните си и продължиха работа. Само наблюдател Бета все още се вглеждаше в черния екран, но промяна не настъпи.
– Какво ще правиш сега? – попита той колегата си, който сякаш беше задрямал в креслото.
– Как какво, вземам си отпуска, не съм го правил от хиляда години! На Алдебаран В имало великолепни сини плажове, а морето било с цвят на малинов сладолед. Ще отида да си почина малко.
Той посегна към един от бутоните и кълбото на Свят Алфа се люшна, избледня и изчезна от платформата в средата на залата. После наблюдателят направи няколко крачки към завесата от силови линии и също изчезна.
/Следва/
https://www.youtube.com/watch?v=xf186wDlWnk
© Мария Димитрова All rights reserved.