Глава четиридесет и седма

         Бяха минали две години от завръщането от Мексико и раздялата с колумбийския полковник. Зора беше устроила новия си живот в родния си град. Направи сериозен ремонт на апартамента. Поднови всички мебели. Преоборудва кухнята с корекомски електродомакински уреди и се отдаде на рисуването. Картините излизаха изпод талантливите ù пръсти като от конвейер. Организираше изложба след изложба в новоизникнали частни галерии, където беше наистина много търсена.

       София се вълнуваше, а с нея и цяла България. Бяха се появили неформални съюзи и дружества, които вече открито протестираха против управлението на страната. Нещо нечувано и невиждано през последните 45 години. Хората искаха промяна, но те самите почти не се променяха.  Кафенета, барчета и ресторанти никнеха на всяка крачка като гъби след дъжд. Някои съществуваха само няколко дни, други седмици,  но почти всички не дочакваха да празнуват годишнината от откриването. 

Тук и там, на площада или в някоя градинка се събираха протестиращите, издигаха два-три лозунга, скандираха “промяна, промяна” и се разотиваха по любимите си кръчми, където продължаваха политическите си дискусии и дебати.  Естествено се появиха и “лидери” на недоволстващите, които бяха кръстени “дисиденти”.  Известни хора на изкуството - артисти, поети, художници се бяха  включили в тези дружества и вместо  както досега, да славят “Партията”, сега  възпяваха борбата на  народа срещу “червените боклуци”. 

Старите партийни кадри се бяха уморили да управляват и  почти без бой отстъпваха властта на младите си отрочета, жадни за власт и най-вече за пари, за много пари.

Кулминацията на промените дойде очаквано на 10 ноември 1989 година. Целият български народ гледаше телевизия и не вярваше на очите и ушите си. Тодор Живков беше свален  и на негово място сложиха Петър Младенов. На самия пленум, предаван по телевизията, бай Тошо седеше като дрогиран, с празен поглед, седнал в Президиума съвсем сам, изоставен от “аверите” си, които бяха живели като арабски шейхове покрай него. 

“Как ще живеем без него” се питаше голяма част от народа, роден и живял по негово време. Всички те бяха носили сините връзки на “чавдарчета”, клели се в името на Партията и на Тодор Живков при поемането на “червената връзка” на пионерче, станали комсомолци,  закриляни от Партията и лично от другаря Тодор Живков, се чувстваха като сираци.  Животът се променяше с великански крачки. Митинги, шествия, бдения, събрания за и против. Целият български народ се вълнуваше, мръзнеше по улици и площади, слушаше речи на новоизлюпени  политици, водачи на измислени партии и организации. Някои се опитваха да възродят отдавна изчезнали от политическата сцена партии, търсеха се наследници на лидерите на тези партии, но “столетницата” отдавна си беше “оплела кошницата” и натрупала опита си в “куфарчета”, които раздаваше на верни свои хора, за да продължат делото “народно”. Така се появиха фирми и фирмички с огромни капитали, спестени от ”закуски”. Появиха се банки и банкери, които до вчера бяха влизали само в ДСК, за да си платят тока и водата и проверят работническия си влог, да не би случайно счетоводителката на предприятието да не е сбъркала партидата.

Мастити “ченгета” и едва прохождащи бизнесмени с “жълто около устата” създадоха  “Мултиарт” и други подобни фирмички, от които израснаха гиганти монополисти и интернационални холдинги. Софийски градски съд регистрира над триста хиляди фирми само през  първата година на “прехода”. 

На един от тези митинги Зора беше отишла поканена от една приятелка. Беше студено и двете мръзнеха на площада пред храма “Александър Невски”, слушайки  речите на  Жельо Желев, на Каракачанов и сърцераздирателната Елка Константинова.  Бяха се подслонили покрай оградата на Светия Синод. До тях група младежи, вероятно студенти, викаха колкото им глас държи, смееха се, подхвърляха “солени” шегички и се забавляваха. Сред тях се открояваше висок, светлокос младеж. Беше красив, с изваяни черти и остър поглед. Сивите му очи излъчваха студенина и хищен апетит. Оглеждаше се, сякаш търсеше  жертва - обект за нападение. Зора го беше забелязала и вече доста време го наблюдаваше. Беше изключително красив, сякаш го беше създал гениален скулптор. Имаше осанка на английски благородник и поглед от закалена стомана. Въпреки че беше с групата студенти,  той не взимаше участие  в агитката, нито пък реагираше на шегичките им. Неговото присъствие  на площада беше необяснимо. Когато погледите им се срещнаха, Зора изтръпна. Много отдавна не беше изпитвала  такова силно желание за мъжка ласка. Младежът  я караше да тръпне, сърцето ù се сви, а вътрешностите ù попаднаха в някакво хаотично разбъркване. Усмивката ù беше приета със студенина и безразличие. Въпреки своите петдесет години, Зора имаше силует, който караше много мъже да я желаят. Винаги елегантна, добре соанирана, Зора  привличаше погледите на  млади и стари. Тя излъчваше сексапил и необикновена женственост. Черните ù очи горяха като въглени и излъчваха топлина, която караше мъжете да  изтръпват от желание да я вкарат в леглото си. 

Сашо Найденов беше студент в Художествената Академия  вече 7 години. Баща му беше лекар-гинеколог във Видин, печелеше много добре и можеше да издържа син студент още дълги  години.  Следваше скулптура, имаше хубава гарсониера, купена за него от доктора. Момичетата лудееха по него, много от тях бяха правили опити да го вържат, но Сашо не се подаваше. Отнасяше се с безразличие към техните домогвания и не искаше да замени фриволния си живот с пелени и домашни задължения. Красив, богат, независим мъж с приятно обзаведена квартира, беше мечта на много негови колежки, познати, а даже интимни приятелки на негови приятели. Бяха правили опити да го “свалят”, но досега безуспешно.

Когато забеляза погледите на Зора, Сашо се усмихна снизходително и повече не обърна погледа си към нея. Беше много стара за него, въпреки че имаше класа в тази зряла жена. Митингът свърши и Сашо  бързо забрави за жената с палто от норка.

На 10 Ноември 1989 година, в Париж, Мария роди дъщеря си Слава.  Симеон беше на върха на щастието си при раждането на осмото си дете. Раждането на Слава се различаваше от всички други досега. Радостта му беше двойна, защото Мария сама беше предложила да кръстят дъщеря си на името на покойната му сестра. Цял живот Симеон беше мечтал да има дъщеря, която да носи името на любимата му сестра, загинала в разцвета на младостта и на върха на славата си. Иначе животът на младото семейство течеше спокойно. Вълненията и тревогите им след отвличането на  Евгени бяха отшумяли, Мария ходеше три дни в седмицата да учи болните на шев, Симеон се беше утвърдил в състава на Операта и се ползваше с авторитет и уважение сред колегите си. Животът следваше нормалното си русло. С раждането на Слава, семейството им се разрасна, а домът им се утвърди като едно  много приятно място за срещи с приятели. 

Графинята се беше примирила с  незаконното семейство на Симон и се мъчеше да държи децата си далеч от него. Тя продължаваше да го нарича Симон, както го наричаха в театъра. В края на краищата това беше официалното му име по френските документи. Български отдавна нямаше.

        Заедно с раждането на Слава дойде и другата хубава новина. България се беше отървала от комунизма и ставаше демократична страна. Политическата диктатура на БКП беше приключила.  Започваше икономическото господство на “червените пари”, но  българският народ все още не се досещаше какво го очаква.       

       Симеон Гогов вече не беше престъпник, той не беше предал Родината си и можеше спокойно да се завърне в България.  Нови красиви перспективи се очертаваха пред него. След толкова години изгнаничество той щеше да може да пазарува на Женския пазар, да се разходи из Борисовата градина и на връщане по Царя, да изпие едно хубаво кафе в сладкарница “България”. Мечтаеше да отиде в “махалата”, да види родната си къща, да се срещне с приятелите от детинство. Това, което до вчера беше неосъществима химера, днес вече беше напълно реална възможност. Симеон не беше на себе си от радост. Потърси сестра си по телефона, но не можа да сподели щастието си с нея. Зора вероятно не беше у дома. Никой не вдигна слушалката.

Изкуството на Зора беше придобило съвсем нови измерения. Нейният талант се беше развил и наложил не само в България, но имаше свои привърженици и в други страни. Нейната самобитна техника на рисуване, модернистичният ù подход към темата “природа” съответствуваха на новата демократична вълна, заляла страната и целия бивш “социалистически лагер”.  Никой не знаеше кой беше кръстил така страните-сателити на СССР, но  никак не беше  сбъркал.  Действително беше лагер, напомнящ концентрационните лагери на смъртта, изградени от СС по време на Третия Райх. Телените ограждения не се виждаха на пръв поглед, защото те бяха в душите на хората. Мнозина не знаеха какво е живот на свобода, не знаеха какво има зад “желязната завеса”. Едни смятаха, че там е рай и доларите се търкалят по улиците. Достатъчно е да излезеш и да ги събираш в кошницата си. Други смятаха  демокрацията за “идеологическа” подправка на тежкия живот на жестоко експлоатираната работническата класа. Трети смятаха, че е нормално да чакат по 10-15 години, за да си закупят лека кола “социалистическо производство”, да купуват за децата си банани с долари, да чакат  десетилетия, за да си купят панелен апартамент с някакви измислени “лихвоточки”. Лъжата, лицемерието и демагогията бяха издигнати в култ. Успяваха най-вече тези, които до съвършенство владееха тези  омерзяващи човека  долни инстинкти.

Градската галерия за изобразително изкуство беше предоставила залата си на г-жа Зора Гогова за поредната изложба.  Да, тя вече не беше другарката Гогова, а Госпожа. Това също беше ново в българското общество. Нейният  дългогодишен покровител и любовник Кирчо Стамов беше изхвърлен от любимата си  Партия и имаше опасност да бъде изправен пред съда за извращенията, които той и сътрудниците му бяха допуснали при “превъзпитанието” на някои инакомислещи граждани. 

Изложбата, състояща се от 25-30 платна,  жънеше огромен успех. Зора беше щастлива от интереса, който софийската публика проявяваше към най-новите ù картини. 

В 16 часа, петък след обяд, Зора се готвеше да си тръгва, когато група студенти от Висшия институт за изобразително изкуство шумно нахлу в галерията.  Сред тях се открояваше висок рус мъж със стоманено сиви очи. Зора си спомни младежа от митинга през януари и тихичко  свали лекото си пролетно манто. Беше облечена в тесен черен панталон и ярко червена копринена риза, мъжка кройка, каквито художничката предпочиташе пред типично дамските “шемизетки”. Косата ù беше дигната във висок кок и блестеше с гарваново черния си блясък. Цялата ù фигура излъчваше женственост и сексапил, имаше кадифен галещ  поглед и  устни, жадуващи за целувки. Беше истинска жена, Жена с главна буква. 

Сашо я забеляза още с влизането и се мъчеше да си спомни къде беше виждал тази интересна, макар и не млада дама.  Когато професор Янакиев я представи на студентите си,  Александър Найденов продължаваше да се пита къде беше виждал тази жена. Помогна му Зора, когато използвайки изоставането му от групата, го попита дали все още ходи на “сините митинги”. 

Сашо се засмя и каза, че няма време за губене по площадите, имал много по-интересни занимания от слушането на речи, изпълнени с политическа демагогия и лъжи.  Разговорът им беше кратък, но Сашо проявяваше голям интерес към нейното изкуство и подчерта, че би желал да се запознае по-отблизо с техниката ù. Зора се усмихна вътрешно, вече знаеше как най-добре ще го запознае със  “самобитната си техника”.  Даде си телефона  и Сашо се присъедини към групата. 

Първата им среща беше вечеря в ресторант “33 стола” на улица “Професор Асен Златаров”. Новооткритото малко ресторантче вече си беше извоювало реноме на приятно кътче за софийския артистичния хайлайф. Уютната атмосфера, добрата кухня и подбраната публика бяха причина за успеха на заведението, където  човек можеше да попадне само с предварителна резервация. Сашо се държеше като постоянен клиент, фамилиарничеше със Стефи, салонния управител. Показа се добър познавач на кухнята и вината, предлагани в този ресторант.  Явно искаше да направи впечатление на дамата си, която го наблюдаваше с интерес. Зора отдавна не беше общувала с толкова млад мъж и ù беше крайно любопитно как ще завърши тази първа среща.  Каквото и продължение да предложеше кавалерът ù, за нея нямаше да бъде изненада. 

Часът минаваше 11, когато Сашо поиска сметката. Зора се опита да каже нещо за “братска делба”, но отговорът беше многозначителна усмивка и поглед  на сиви очи, забит в нейните.  Поглед, в който нямаше нито насмешка, нито укор, нито нещо прелъстително. Студен и остър поглед на хищник, готов да разкъса жертвата си. Имаше някакво странно несъответствие между поглед и държание. Това още повече заинтригуваше художничката. Този млад мъж беше истинска загадка, но Зора беше сигурна, че скоро ще го разгадае. 

Сашо започна да идва в галерията почти всеки ден в края на работното време. Зора го чакаше, без да имат предварителна уговорка. Тя знаеше, че той ще дойде. Ходеха да вечерят в някои от модните новооткрити ресторантчета. Те бяха малки, приятно обзаведени, уютни за влюбени двойки, търсещи интимно кътче. Естествено главната роля беше поверена на готвача, той беше определящият фактор при избора на заведение. Тъй като Сашо не ù позволяваше да плаща сметките, Зора реши да сложи край  на тези кръчмарски флиртове. Нямаше търпение да почувства прегръдката му съвсем близо. Бяха минали повече от две седмици от първата им вечеря в “33 стола”, а Сашо даже не беше я целунал още. Задоволяваше се да я прегърне, когато се разделяха пред входа на кооперацията и допираше бузата си до нейната. Зора имаше чувството, че той си играе с  нейното желание за интимна близост и нарочно бавеше началото на сексуалните им игри.

Беше събота. Още предната вечер Сашо беше предложил да вечерят в новооткритата “Бяла къща” до Военното училище, но Зора отказа под предлог, че ù става лошо от задимените зали на ресторантите, където се пушеше нонстоп. Предложи да вечерят при нея. Искаше да му даде възможност да опита едно много интересно колумбийско ястие, полято с превъзходни вина от Евксиноградската изба. Младият мъж се съгласи след дълга пауза.  Зора беше “играч”  и тези номера не ù минаваха, но засега играеше по неговия сценарий.

  Събота, точно в 8 часа вечерта, на вратата се звънна и Сашо се появи с огромен букет от лилиуми. Беше облякъл елегантен  сребристо сив костюм със  синя жилетка на фигури цвят върху цвят.  Напомняше синьо  копринено моаре. Влезе, целуна ù ръка и даде букета с  такъв жест, сякаш ù предаваше царска корона. 

Седнаха в хола и Зара  донесе  количка с напитки, чаши и голяма купа с лед. На масичката имаше миниатюрна купичка с лимонови  кръгчета, друга с фино смляно кафе и трето с пудра захар.  Зора го помоли да налее за нея коняк “Мартел”, а за себе си каквото  желае. Докато младият мъж наливаше питиетата, Зора посипа лимоновите кръгчета наполовина с фино смляното кафе, а другата половина с пудра захар. Получиха се красиви кръгчета бяло и кафява с тънък жълт кант.  Оказаха се прекрасно мезе за напитките, особено за коняка. Естествено на масичката не липсваха и разни видове ядки, сушени плодове и солети. За гостенина художничката беше приготвила и  кутия кубински пури и необходимите принадлежности за тях.  Часът минаваше 21,30, когато минаха в трапезарията. Освен зелена салата с авокадо, манго и резенчета клемантини, на масата имаше пушена сьомга, плато с деликатесни колбаси и друго със френски и швейцарски сирена.

Със салатата и мезетата, Зора извади от фризера и дълбоко замразена “Евксиноградска перла”, която при разливането течеше като  гъсто олио. Разговорът беше напълно светски и засягаше освен новата обстановка в страната, проблемите на съвременното изкуство. Сашо разказа за семейството си, за разочарованието от годеницата си, с която се беше разделил миналата есен.

Когато Зора поднесе основното ястие, в трапезарията се разнесоха екзотични аромати. Ястието се наричаше “Бандеха паиса” и принадлежеше на кухнята от  централните части на Колумбия. Беше приготвено от кубчета пържено свинско “бон филе”, върху канапе от ориз, черен зрял фасул, яйца и малки пържени питки от пюре от платанови банани. Беше доста пикантно блюдо, каквато по принцип е кухнята на Южна Америка. Сосът  ухаеше на жасмин и канела. Двата аромата  се смесваха по един изключително екстравагантен начин и дразнеха приятно чувствителните ноздри и на двамата. Когато свършиха с вечерята, Зора му предложи да изпуши една пура с малко коняк, докато приготви десерта.  Сашо седна в дълбокото кресло, наля си от “Мартела”, запали пура "Ромео и Жулиета” и се отдаде на на блаженство, каквото отдавна не беше изпитвал. 

Зора се появи с нов тоалет, наподобяващ японско кимоно, черно на някакви огромни  тропически червени цветя. В ръката си носеше свещник с четири запалени тъмно червени свещи. Тя се доближи до младия мъж, който беше станал от креслото и я наблюдаваше с огромно любопитство. Зора му подаде свещника и бавно развърза колана на кимоното, което се свлече от раменете  ù  и падна върху килима, като копринена купчинка. Под кимоното Зора блестеше със седефената белота на кадифената си кожа, а свещите хвърляха трептящи  червени отблясъци върху  изваяната ù голота. Дългите черни коси на художничката падаха на едри вълни върху раменете ù и леко прикриваха настръхналите зърна на гърдите. По  цялото тяло на Зора нямаше никакво друго косъмче. Тя стоеше пред него като антична скулптура, изваяна от неизвестен майстор-ваятел. Фигурата ù беше съвършенство на природата и Сашо беше онемял пред толкова красота. Свещникът трепереше в ръката му и пламъчетата играеха по цялото ù тяло, като му придаваха някакъв митичен, нереален образ. Очите на младия мъж бяха станали тъмно сиви.