Беше приятен слънчев следобед. Лятото отстъпваше пред есента и топлите дни бяха към своя край. Листата падаха по земята, завършвайки своя път, за да дадат възможност природата да изрисува следващия зашеметяващ пейзаж. Около парка цареше обичайния хаос. Хората хвърчаха по тротоарите, за да догонят идващия автобус. Други пък се прибираха от работа с колите си и всичко това правеше трафика и шума непоносими. Чуваха се клаксони и ругатни, изнервени и забързани хора, но беше някак странно приятно да наблюдаваш всичко това отстрани.

            Вече бях загубил търпение, когато се обърнах и видях автобуса да се подава зад ъгъла. След разходката в парка най- голямото ми желание беше да се отпусна на седалката и да си сложа слушалките, казвайки сбогом на градския шум. И ето, че мечтата ми започна да се превръща в реалност, а аз бях видимо удовлетворен от намереното свободно място в дъното на рейса, чакащо моята персона да се настани върху него. Не бях обърнал внимание на свободното място срещу мен, което зееше странно, напук на правостоящите хора край мен. След няколко мига щях да се убедя, че съдбата има странно чувство за хумор по свой собствен начин.

            Тъкмо започваше любимата ми песен, когато автобуса взе да намаля в отклик на наближаващата спирка. Спря! Отварянето на вратите беше последвано от блъскането на хората, опитващи се да излязат и тези, които искаха да се качат. Никой не отстъпваше и пазеше фронта с последни сили.Бях само зрител на тази битка, докато изненадващо настъпване не ме събуди от транса. Един силует беше успял да се промуши и да намери спокойствие в празното място срещу мен. Изведнъж той се превърна в сравнително ниско момиче с кестенява коса и дълбоки кафяви очи. Носеше червена блуза и сини дънки. Борбата за места остана на заден план, забулена в ехото от красотата на девата срещу мен. Очевидно червената блуза имаше неподлежащ на обсъждане ефект върху мен. След като явно няколко секунди стоях вцепенен, най- вероятно от комбинацията между туптящата болка в крака и алената блуза, момичето реши, че е длъжно да се извини. Седях на седалката, с тъпата болка в кутрето и още по- тъпото ми изражение, обвит от капсула, която не пропускаше и една дума да излезе из устата ми.

Времето минаваше, спирките се редяха, а музиката от слушалките беше останала само фоново поддържане на преживения  визуален екстаз. Времето ми за слизане наближаваше, а аз продължавах да мълча и да я гледам, при което забелязах, че не само тя е запалила моя интерес, а и аз нейния. Автобуса започна да намаля и разбрах, че времето ми с това момиче бързо се стопяваше, въпреки което станах мълчаливо и тръгнах към вратата. Тъкмо бях слязъл, но реших за последен път да погледна девойката, която явно също реши, че трябва да ме поласкае с поглед, който остана дълбоко в мен.

Рядко съм изпитвал такива угризения, но ето че този път беше един от тези случаи. Почудих се за известно време какво би трябвало да сторя, докато лицето и стоеше пред очите ми и отказваше всячески да избледнее.

Слънцето вече залязваше като хвърляше сянка и бавно спускаше мрака, който обгръщаше и най- затънтените ъгълчета по улиците. Този мрак обаче заплашваше да навлезе и в сърцето ми, ако не се бях решил да направя нещо по въпроса.

Докато се усетя вече тичах към следващата спирка, на която се надявах момичето да слезе, за да мога да се реванширам за престъплението, което бях извършил като не бях отронил нито дума. Естествено болката в кутрето ми напомняше, че трябва да побързам, за да завърша  мисията си и затова усилих скоростта. Хората ме гледаха и правеха път явно мислейки, че съм спринтьор, докосващ се вече към световния рекорд на дълги разстояния. Сигурно щяха да са горди с мен- новата олимпийска надежда. Ето че спирката се показа и ме изтръгна от олимпийските мечти. Стигнах и започнах да се озъртам, но светлината, която копнеех да видя липсваше. Надбъбречните ми жлези започнаха бързо да синтезират адреналина, от който имах нужда, защото явно осъзнали положението, в което се намирах, ме бяха съжалили. Е, поне не бях изгубен сам. Това им действие изглежда помогна, понеже с крайчеца на окото си забелязах причината за вълнението ми, при което моментално се втурнах след нея. Успях да скъся разстоянието за отрицателно време, сякаш спринтирах по тъч линията, за да вкарам най-красивия гол в шампионата по футбол този сезон.

След няколко безкрайно дълги секунди вече бях срещу нея гледайки я в очите. Стояхме пред нейния блок, а той се издигаше гордо сякаш да ми подскаже, че усилията ми можеха много лесно да се окажат напразни. Стояхме мълчаливо известно време. Бяхме тъй далечни, но интимни. Бяхме близо един до друг, но изгубени в един абстрактен свят.

Поговорихме! Пред нейния блок в една софийска уличка. Уличка, която беше моят тунел, а това момиче беше моята светлина в края му. Сега седя и си спомням всички тези моменти и следя часовника, за да тръгна пак към онази уличка и силуетът, който стои подпрян на стената и чака мен!