Седяха в хола един срещу друг.
– И сега какво?
– Напускам те.
Той стана, приближи се до нея и коленичи.
– Прости ми, никога повече няма да ти посегна. Обичам те, Соня! Обичам те, остани! Моля те! Не мога да живея без теб. Не мога! Цял месец ходя като луд. Леглото ми е празно и чуждо без теб. Липсват ми ласките ти, усмивката, смехът. Животът без теб е пуст. Може би трябваше да изживеем това изпитание, за да разберем, че сме си нужни. Поне за мен е така. Кажи нещо.
– Може би там ме чака голямата любов, тази, за която мечтаят всички. Не ми се иска да изпускам този шанс. Сърцето ми подсказва, че трябва да вървя. През изминалите пет години с теб, всички ми казваха колко съм щастлива, колко ме обичаш. Аз свикнах с това и мислех, че съм щастлива. Съмнявах се в любовта ти. Сега не се съмнявам в неговата любов. Усещам я, тя ме изпълва. Виждам я, искам я. Дано не се лъжа, но с Емил ще бъда истински щастлива и не трябва никой да ми го казва. Щастието ми има форма, цвят и вкус – животът ми с Емил. ...