Седяха в хола един срещу друг.

– И сега какво?

– Напускам те.

Той стана, приближи се до нея и коленичи.

– Прости ми, никога повече няма да ти посегна. Обичам те, Соня! Обичам те, остани! Моля те! Не мога да живея без теб. Не мога! Цял месец ходя като луд. Леглото ми е празно и чуждо без теб. Липсват ми ласките ти, усмивката, смехът. Животът без теб е пуст. Може би трябваше да изживеем това изпитание, за да разберем, че сме си нужни. Поне за мен е така. Кажи нещо.

– Може би там ме чака голямата любов, тази, за която мечтаят всички. Не ми се иска да изпускам този шанс. Сърцето ми подсказва, че трябва да вървя. През изминалите пет години с теб, всички ми казваха колко съм щастлива, колко ме обичаш. Аз свикнах с това и мислех, че съм щастлива. Съмнявах се в любовта ти. Сега не се съмнявам в неговата любов. Усещам я, тя ме изпълва. Виждам я, искам я. Дано не се лъжа, но с Емил ще бъда истински щастлива и не трябва никой да ми го казва. Щастието ми има форма, цвят и вкус – животът ми с Емил. Дано не бъркам. Ще послушам сърцето си. Разумът ми казва друго, но...това е, Влади. Съжалявам! Сега няма да се мръщим, когато яденето е загоряло, няма да ме наричаш мързелива, няма да има скандали, защото няма да ме има и мен. Сега имам желание да се науча да готвя, имам желание, това е най-важно.

– Добре, щом така си решила. Ако размислиш, върни се. Аз ще съм тук. – Владо стоеше до прозореца. Една сълза застина на бузата му.

Духаше силен вятър. Емил и Соня се бяха сгушили до печката. – Утре ще се местим. Добре, че намерих тази гарсониера близо до работата ти, а и на мен ще ми е удобно.

– Знаеш ли, ще ми липсва тази къщурка.

– И на мен. Но винаги, когато ни се прииска ще идваме тук. Да зареждаме батериите, ако случайно се изтощят.

Соня стоеше пред театъра и чакаше Емо.

– А, ето къде си била. Какво,чакаш поредната си жертва, така ли? Мръсница! Отне ми мъжа, остави детето ми без баща. Сега доволна ли си? – Лили беше бясна.

Соня бавно се обърна. Беше бяла като платно. Хората наоколо се бяха извърнали към тях и ги гледаха с любопитство. Соня мълчеше. Искаше й се да избяга, но стоеше и слушаше упреците на Лили.

В този миг се появи Емил. Хвана Лили за рамото и съвсем тихо я попита:

– Какво става? Чуваш се на километър от тук. Сеир на хората ли правиш или просто искаш да изглеждаш жалка в очите им? Скъпа моя, нека сега обясня, за да стане ясно на всички. Да викам ли?

– Не е нужно. – Лили се сепна.

– Тогава нека влезем във фоайето и разясним само на Соня – и той я побутна навътре в театъра. Застанаха до стълбите, които водят към балкона и той продължи:

– И така...аз й казах, че не искам никакви ангажименти. Така ли беше? Защо мълчиш, Лили? Виждахме се рядко, кафе, кино, вечеря и още нещо. Когато ми каза, че е бременна я попитах иска ли детето или ще го маха. Когато ми каза, че го иска й предложих брак. Но това не беше любов, Соня и тя го знаеше. Лили, ако не беше Соня, щеше да е друга. Съжалявам. Може би не трябваше да се женим, но мислех, че постъпвам правилно като давам име на детето си, което всъщност беше моя грешка. Или твоя хитрина. Вярвах ти, че взимаш предпазни мерки, а може би не трябваше. Много евтин трик. С дете не се печели мъж. Детето си е дете, жалко, че те обикновено плащат грешките на родителите си, без да имат вина. Ще се опитам да бъда добър баща. И добър съпруг...на Соня. С това смята темата за изчерпана. Утре е събота и ще дойда сутринта да взема Зорница според уговорката. Разбрахме ли се?

– Да! – Лили отвърна троснато.

– Тогава до утре в в 10 часа.

Без да пророни и дума Лили се обърна и бързо излезе от фоайето на театъра.

– Да си тръгваме. – Соня едвам сдържаше сълзите си.

– Нали си взела билети?

– Отведи ме веднага от тук. Имам чувството, че всички мен гледат.

– Да се махаме, въпреки че ми се струва, че аз съм звездата, но щом казваш...

Беше слънчев пролетен ден. Виктория буташе количката със заспалата в нея Зорничка. Емил и Соня вървяха бавно след тях.

– Сигурно отстрани изглеждаме като щастливо семейство. Не ти ли се струва, че вече е време да се оженим? Или искаш да те взема чак, когато забременееш?

– О, не, мерси. Знаеш, че няма опасност взимам предпазни средства.

– О, не, мерси...Какво? Да забременееш или да се омъжиш за мен?

– Нека не бързаме. Не е минало много време, откакто и двамата се разведохме. Не ти ли е добре така? Един подпис нищо няма да промени.

– А ако искам бебе от теб? Наше бебче.

– Нали си имаме по едно дете, стават общо две.

– Нека ги направим три, четири...

– Лесно ти е, защото аз ще ги раждам.

– А пък аз ще се мъча да ги правя, това малко ли е? Не омаловажавай ролята на мъжа-баща.

– Престани, ужасен си.

– Веднага махай предпазните предпазните средства и ще видиш какво хубаво бебче ще ти направя. Довечера ще направим репетиция.

– Хлапак такъв! – Соня се засмя. – Бебче такова, ти ми стигаш.

– Ще видим...

Разглеждаха снимките от сватбата. Соня се беше опънала на дивана.

– Виж тук колко съм слаба, а сега тоя корем...

– Като родиш пак ще си носиш костюмчето. Много ти отива.

– Да, защото ти ми го избра. Продавачките ми завидяха, та си се суетеше повече от мен. Никога няма да забравя този ден. О, на тази снимка много си красив!

– Сега не съм ли?

– И сега си хубав, ама аз...

– Още по-хубава си!

– Тази снимка ще увелича и ще я сложа в рамка. Тук и двамата сме страхотни! Да остане за идните поколения.

– Сонче, когато остареем, ще гледаме снимката и ще разказваме на внуците, колко щастливи сме били.

– Ти щастлив ли си?

– А ти?

След като роди малкия Емил, те се преместиха да живеят при родителите й. Дълго обмисляха това преместване. Соня имаше угризения, че обръща малко внимание на дъщеря си.. Имаше нужда и от помощта на родителите си.

– Еми, търсят те по телефона – Соня се провикна през балкона.

Емил гушна сина си и се качи на втория етаж на къщата.

– Кой е?

– Лили.

Соня взе малкия от ръцете му и слезе в двора. Седна в люлката и започна да му пее.

Наближаваше обед.

– След малко ще сервирам, само чакам нашите да се върнат от разходка с Вики. Какво каза Лили?

– Каза, че ще доведе Зори. Нещо смънка, не можах да я разбера.

Вече ставаха от масата, когато кучето на двора се разлая.

– Виж кой е.

Емил надникна през прозореца.

– Слизам да ги посрещна. Лили и Зори са.

Соня стоеше на вратата и ги гледаше. Лили нещо оживено обясняваше. Детето стоеше между тях и ги гледаше учудено.

– Не стойте на двора, влезте вътре.

Лили застина. Малката се затича и завика:

– Лельо Соня, къде е Вики?

– Ела да те заведа при нея. Еми, покани я вътре.

– Не, благодаря. – Лили беше категорична.

– Слушай Лили, нека се държим като големи хора. Така или иначе по повод децата се виждаме. Нека не ни гледат киселите физиономии при всяка среща. – после Соня се обърна към Зорница: – Обядвахте ли с мама?

– Да. А пък мама ми донесе само една кукла.

– Няма страшно, тук има много. Хайде да ходим при Вики.

Соня остави бабата да се оправя с двете момичета и слезе на първия етаж. Емил и Лили седяха в дневната.

– Ела при нас – Лили се изправи и погледна Емил. Той също стана.

– Ще ви оставя за малко сами – каза той и излезе.

Двете жени седнаха една срещу друга.

– Соня искам...налага ми се...

– Какво има?

– Как да ти кажа? Неудобно е, но...С две думи, имам приятел и той иска да заминем за две седмици на море...сами. И няма на кого да оставя зори. Той иска това да е нещо като меден месец. Защо се смееш, нямам ли право?

– Ти ме изплаши, а то какво било. Трябваше да дойдеш с бутилка шампанско, за да разбера, че поводът е хубав.

Емил сновеше напред, назад из двора и когато чу Соня да се смее, влетя при тях.

– Какво става? – гледаше и не вярваше на очите си. Двете жени се заливаха от смях.

– Соня ми иска рекет.

– А пък Лили каза...

– Аха, одумвали сте ме. Сега остава да попитам кафе или чай?

– Кафе – двете бяха единодушни.

Емил се хвана за главата, но изпълни поръчката.

Когато Лили се върна от морето, наистина донесе шампанско, само че не една бутилка.

– Идвам да си взема Зорничка и да ви почерпя. Това е Хари. На морето се оженихме. Беше много романтично. – Е, честито! А сега да гръмнем шампанското.

Седяха до късно в беседката. Детето беше заспало, когато го пренесоха в колата и си тръгнаха.

– Мисля, че така е по-добре. Не трябва да таим злоба в душите си. Ето утре ще дойде Влади. Иска да вземе Вики за един месец. На другите баба и дядо им е домъчняло за нея.

– Ревнувам, когато той идва тук.

– Значи аз мога да посрещам Лили, а ти ревнуваш. Не е честно.

– Да, ама Лили от кога ходи с тоя мъж, Владо и до сега е сам. Обичам те, Соня.

– И аз те обичам, глупчо. Ако исках да съм с Владо, още сега мога да ида при него. Но аз съм тук, с теб.

– Това е...“И сега мога да ида при него“ и той ще те приеме.

– Не се хващай за думите ми. И не ме ревнувай, излишно е.

– Да, ревнувам те от целия свят. Защото имаш някакво магнитче, което привлича и имам чувството, че целият свят се върти около теб. А покрай всички и аз.

– Хайде да си лягаме. Май ми се е развалило магнитчето, щом не усещаш, че искам да се гушкаме.