Същите прокъсани седалки, същите прашни прозорци, тъпите надписи с маркер, монотонният шум и поклащане.
Влакът пътуваше...
В дългия салон бяхме двама. Аз и едно момиче в другия край, което четеше някаква дебела книга.
Затворих очи и се унесох.
Високоговорителят ме стресна и композицията скърцайки спря.
- Спирка "Минало"... Вратите се затварят! Следваща спирка "Щастие".
Влакът отново се разклати и бавно потегли.
Погледнах през прозореца. Отвън беше сивота... Сребриста сивота.... Сякаш погълнала всичко, дори и безкрая.
Момичето стоеше в същата поза, четейки своята книга.
Този път много дълго пътувахме. Загубих всякаква представа за време и изпаднах в своята полусънна медитация. Не знаех, дали са минали часове или може би дни...
Острият глас прокънтя:
- Спирка "Щастие"... Последна спирка... Влакът ще потегли обратно… Неизвестно кога. ...