(Непрочетено писмо)
Знаеш ли...
и на мен понякога ми се ще да мълча. 
И да чуя грохота на тишината. 
Как се сгромолясват мислите ми и остават голите чувства. 
Мълчи ми се от разни думи, дето са увиснали в пространството, като уморени птици, не намерили дом да ги приюти. 
Мълчи ми се от страховете на няколко неуверености, които превземат вярата и не оставят път на надеждата. 
Мълчи ми се от многото изкривени огледала по пътя на живота ми, защото оглеждат с предразсъдъците си. 
Мълчи ми се от разминаванията във времето, които оставят бездни. 
Мълчи ми се от стените, стените, стените... които само стягат, а не помагат на никой. 
Мълчи ми се от онова мълчание, което е вярно единствено на идеята за себе си. 
Мълчи ми се от невъзможности и защото не е вярно, че всичко зависи само от теб — не и когато засяга двама. 
Мълчи ми се от липсата на откровения, когато именно те са единственият лек. 
Мълчи ми се – за това и за много други неща... когато не ме разбират. 
Но знам, че ти ме разбираш. Дори все още да не си чул нищо. Знаеш –  когато срещнеш някого и чувстваш, че можеш да му довериш и най-съкровеното си. 
И затова не ти мълча. 
С теб искам да говоря. 
Да се разкрия, разтворя... 
Именно за нещата, за които ми се мълчи.

14.11.2016