Спомен за чаша кафе
Какво сме ние - това, което мислим за себе си, че сме или това, което другите мислят за нас?! Дали истината не е някъде по средата?! Не се ли заглеждаме по-често в чуждата паница и пропускаме да видим нашата. Книгите, филмите също са база за сравнение. При всички случаи общуването помага да налучкаме верния път.
Беше преди години на чашка кафе...
Връщам се в спомените, защото днес срещнах бившите си колежки от банката, в която работех. Напуснах държавна работа и постъпих на работа в частна фирма. «Ти си успял човек!» ми казаха те. «Напусна работа, когато в обявите търсеха до 35 годишни, а ти беше на 40. Мърморехме всички, а ти просто реши, че не можеш повече така и се махна. Ние още мърморим, но ни е страх да рискуваме. Възхищаваме ти се.»
Те на мен? Та те не знаят за безсънните ми нощи; за това, че осъмвах разплакана и се чудех имам ли право да рискувам не само моя хляб, а и хляба на децата ми. Но и не можех повече да работя в напрегнатата атмосфера, в която само ни повтаряха «трайте си, защото ще има съкращения, трайте си». Аз и двете ми най-добри приятелки преглеждахме обявите и подавахме по три молби, всяка търсеше изход не само за себе си и успяхме – и трите, защото се подкрепяхме. Без тях едва ли бих успяла. Аз съм успял човек, така мислят за мен, а аз се съмнявах, че ще успея.
И тогава си спомних за кафето.
След работа отидохме във Вили. Бяха поканили една гледачка да ни гледа на кафе. Много познавала и всички бяха еуфорични, имаха толкова въпроси.
Едната колежка е вдовица, на петдесет е и има приятел, с когото иска да знае дали ще има бъдеще. Други две са разведени на по четиридесет години. Едната има проблеми с бившия, а другата има двама кандидати и се чуди кой е истинският. Аз и още две сме на по двайсет и пет, семейни, с деца. Едната е пред развод, другата има някакви проблеми, та кой ли ги няма?! Аз какво? Имам и аз, като всички останали, но като гледам другите как се суетят, си казвам - може пък мойте да не са толкова страшни - и ги оставям да минат пред мен. Седя и си чакам реда.
Излиза първата:
- Всичко ми позна, страхотна е!
Какво да питам , какво ли ще ми каже? А ако е нещо страшно? Не, те не казват такива неща. Искам ли да знам или е по-добре да го вървя стъпка по стъпка, опитвайки се да го променя към по-добро. Ако ми каже нещо, дали това няма да ми повлияе по някакъв начин - за добро или за зло?!
- И на мен такива неща ми каза, че направо не мога да повярвам, уникална е! Казвам ви, всичко познава!
Идва и моят ред. Влизам в кухнята, сядам. Знам че гледачките са и много добри психолози. Не можеш да разбереш познават ли или ние се издаваме с въпросите си и ги насочваме в правилната посока. Не можеш да разбереш дарба ли имат или са шарлатани, затова никога не питам нищо, само чакам, Знам, че, който има огромен проблем, сам насочва разговора в нужната посока.
Сядам, тя държи чашата ми, поглежда ме. Не я питам нищо с поглед. Ако има нещо - нека го прочете в чашата ми. А и какво да я питам? Понякога, когато са ми гледали, дори гледам надолу, за да не ми четат в мислите. Казвали са ми, че дори съм трудна за хипнотизиране. Може би аз първа ще успея да я хипнотизирам. Тя поглежда чашата, после мен. Хваща подгъва на роклята ми. Любимата ми рокля, в нея изглеждам аристократична, синьото придава синева и на очите ми. Обичам тази рокля, с нея се чувствам друга, завършена, фина, изящна и така ме възприемат и другите. Отива ми. Дрехата прави човека или ние придаваме на дрехата стил.
- Ти си от смесена кръв.
Кимам. Мълчи. Знам че съм трудна за гледане, но чакам.
- Ти си щастлива жена!
- Може би да.
- Имаш всичко, което искаш, имаш го, щастливка.
- Това ли беше?
- А, малко ли е? Да, това беше.
Изпраща ме и правим разбор на казаното от нея. Всички са очаровани, доволни. Вдовицата вече знае, че нейният приятел ще се разведе. След година това наистина стана. Разведе се след двайсет години брак, но не се ожени за нашето момиче. Но бяха още известно време заедно, позна. Другата колежка вече знаеше кого от двамата кавалери да избере. Третата...
- А на теб позна ли ти?
- Не знам, каза ми, че съм щастлива.
- Познала ти е! Ние всички имаме някакви проблеми, а ти си семейна, имаш мъж до себе си и две деца и всички сте живи и здрави, какво по-хубаво от това?!
- Така погледнато - да, прави сте.
- Какво повече можеш да искаш от живота?
Какво наистина мога да искам, какво повече от това, та нима това не е истинското щастие? Може би съм искала само някой да ми го каже, за да го разбера.
© Светлана Лажова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Прекрасна си Светле !Оценила си живота си. Нека ти припомня едно четиристишие на Андрей Германов.Любимо ми е .
В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а идното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш. -
Да съумееш да оцениш това, което имаш...,стремежите ти да не са по-високи от възможностите, дали тогава би могъл да се почувстваш щастлив човек... Какво означава щастие?
Благодаря за въпросите, които поставяш! Поздрав! -
Благодаря ти, Антонио, разбра ме! Сладък си!!!
-
Та кой няма проблеми, Жулли?! И всеки смята, че неговият е най-голям. Но понякога така се оплитаме в тях, че не забелязваме нищо друго. А проблемите се решават, един по един и тъкмо решиш, че всичко е наред и идва нов. Като решаваме проблемите си, се учим, добиваме опит - живеем. А между проблемите и решенията им има и глътки въздух - ЗА ЕДНА УСМИВКА, ЗА ЕДНА ЛЮБОВ, ЗА ЕДНА ЦЕЛУВКА.
И си права за силата на думите. Като кажеш на някой, че е щастлив, първо го караш да се усмухне, че мислиш така, после да се замисли, че може би отстрани е така, и накрая да разбере, че щастието е дори в това, че те е видял точно в този момент, за да му кажеш тези мили думи, от които е имал нужда. -
Когато чуеш думата "щастливке" или "щастливец", наистина можеш да си, само трябва да повярваш в това. Аз често употребявам тези думи към хората около мен и усещам, че те наистина започват да се чувстват така, дори и да имат някакви проблеми. Изпитано е!
Хубав разказ! Благодаря, Щастливке! -
Ведрина, пишеш ми къс коментар, защото...а е по-дълъг, а аз се развихрям и не се спирам да отговарям! Благодаря!!!
канибалd (Арихо ):
В случая ме вълнува не художествената, а фактологичната страна - не би трябвало да се поставят всички гледачки под една опаковка , шарлатани.
«Не можеш да разбереш дарба ли имат или са шарлатани»
Така е, не би трябвало, но след като има и шарлатани, започваш да се съмняваш. То е като главоболието, не можеш да го докажеш. Виж високата температура я измерваш и...знаеш, че човекът не те е излъгал. Но боли ме глава, може да е кръшкане от работа. Не те очаквах при мен. След последния ни спор, който завърши грозно, реших, че не искаш да те коментирам и както забелязваш не ти преча. Купих си радио и с него ми е по-лесно да споря, ритам го и ако не ми отговаря го изключвам. Направи и ти така, много е готино. Ако имаш познания по въпроса, напиши и обясни на драгия читател ще е интересно, умееш да обясняваш но не тук, защото става дума за...кафе. Трябва да си го разбрал, ако четеш между редовете и многоточията. Само ще натрупаме коментари не по темата, кому е нужно?! Успехи!!!
Уважаеми господин Антонио, прочетох всичко, а не бях го обещала даже. Не написах коментар, дори за крушите се чудех точно какво да напиша. Нали не искаш само едно браво, а нещо лично от мен. Извини ме, но се опитвах тези дни да чета по- нечетени млади автори, които никой не коментира и даже започнах да пиша разказчета, заради тях, защото имам чуството, че те повече се нуждаят от внимание. Дори един коментар да имат, колко усмивки изписват от благодарност след това. А ние сме малко по-голями. Но май всеки има нужда от усмивки. Усмихни се и ти, взех си една круша от твоето детство и слънце, за да ми е по-светло и топло. Ще го напиша и като коментар, но ми отговори с усмивка, моля те и не съм те пропускала, просто съм жена, бъди снизходителен към мен, моля!!!
Ангар, аз съм вече голяма и съм открила разликите.
Возила съм се и в Москвия и в Мерцедес и знам, че не е важно каква е марката, а с кого се возя. Яла съм чер хайвер със супена лъжица и филийка с масло и чубрица и знам, че не е важно какво, а с кого. Била съм в многозвезди хотели и на палатка и знам със сигурност, че не е важно къде, а с кого. И го пиша, не защото ми се пише, вече не толкова, а го пиша, за другите, които като мен искат всичко да опитат в тоя живот и се стремят към по-хубавото, а то понякога е до нас. Страшно е да го осъзнаеш, когато вече си твърде стар и си пропуснал да го забележиш с стремежа си да го търсиш....цял един живот. Имам всичко, мога и още, но и това ми стига, до мен да са любимите ми хора. Спрях да се стремя, започнах да ценя полученото с много труд от живота. Положила съм много усилия, дойде време да му се наслаждавам. Така че...Липсва ми татко, за съвет, за подкрепа, но се уча да живея и без него. Така ще науча и децата си, че ще продължат и без мен, такъв е животът. Всеки, който се е родил, рано или късно ще си отиде. Важното е докато сме заедно да ни е хубаво!!! Дори на чашка кафе....в която се побира целият ни живот. Когато пия кафе с приятели, аз пия кафе с приятели, а не мисля, ах сега трябва да бързам за...Това се научих Ангар, да ценя мига, защото тий безвъзвратно отлита и утре този приятел може да е вече отлетял. На това ме научиха и приятелите ми, без тях кафето е друго. Научих се да се радвам и на малкото, което имам, а когато се случи и нещо по-голямо и хубаво...го оценявам, защото ми е бонус. Очакваш ли само голямото, пропускаш дребните жестове и е жалко. Те са толкова, толкова, важни, те са стъпките към онова голямото в живота, аз го разбрах!
Силвия, няма нищо случайно на този свят. Аз много исках да се запозная с теб, много. Но мислех, че си далеч и ...Разказвах една вечер на морето за теб. Когато на другия ден дойде Петинка, аз пак говорех за теб и...Петя те набра. Чух гласа ти. Бонус. А когато на другия ден те видях и прегърнах, разбрах, че трябва да искаш нещо много силно и то ще се сбъдне. Беше вълшебно, сега като гледам снимките, ние се заливаме от смях, сякаш се познаваме от години, сякаш сме се разделили за малко и отново сме заедно. Толкова неща имахме да си кажем...на чашка кафе. В този миг аз бях щастлива! Събра ни любовта ни към поезията, прозата, събра ни Откровения. Колко е хубаво, че сме тук!
Ах, ето какво ми липсва. Искам да стъпя на Луната. Дали да не си го пожелая много силно....или и това, което има ми стига?! Исках да полетя с делта планер и мъжът ми ми забрани с думите: А ако нещо ти се случи, ние имаме нужда от теб цяла. Един приятел е в инвалидна количка ,а е опитен делтапаланерист. Моля те, недей.
-Но на мен може да не ми се случи, защо ме спираш?
-Моля те, пък ти както си решиш.
И аз се отказах от мечтата си, заради него. Той ми е по-важен! Имам и други мечти. -
Прочетох, още когато го качи, но не можах да напиша коментар, а ми се искаше. И всеки ден отварях... Да -щастието е не просто да получаваш подаръци без пари, а и да ги оценяваш, иначе, ще ядем малини от купата и ще си мислим за Париж. Щастие е също, да вземеш тел. ми номер от някого, а после... да го дадеш на някого... и да се роди нещо прекрасно!
Обичам те щастливо момиче!!! -
Разтревожи ме с това признание! Защото "На човек,на когото нищо повече не му трябва, сигурно нещо му липсва!"
-
30 минути след Арихо!Само,ако можеш да я видиш с мойте очи!!! (:Видях те,Светле...поздрави!
-
Невероятна емоция!!!
!!!Прекрасен коментар!!! -
Ето какво се сетих като прочетох твоя коментар, Таня. Тупам китеник, а голямият ми син ме вижда и иска да ме отмени. На мен ми се ще той да си почива и не давам да тупа. Но той стои до мен и ме е хванал през кръста.
- Какво правиш, защо ме държиш?
- Защото си слаба и ще изхвърчиш заедно с китеника.
Вчера боядисах перилата на балкона с блажна боя. Наредих си цветя и си пих следобедното кафе сред тая красота. Прибира се мъжът ми от работа и ми се кара.
- Не трябваше, това е моя работа, можеш да паднеш.
- Е, аз пък се притеснявах за теб и по-добре аз, а не ти...
Стана ми мило, че всеки мисли за другия.
Малкият ми син като ме види, че се катеря нещо да майсторя, застава до мен да ме пази. Това са ми много скъпи мигове.
Един познат ми пожела преди две години по случай Новогодишните празници, да получавам подаръци, които не се купуват с пари и...аз ги ценя, защото наистина са безценни. Това, че някой мисли за теб...грижи се да се чувстваш добре...Не струва пари, а защо не го правим по-често. Няма оправдание. Нямам време и нямам пари тук не важат. Утре може да е късно, така че днес е моментът за всичко хубаво, което можеш да направиш за друг, а значи и за себе си!!!
Вчера един човек ме спря и ме помоли да звънна от мобилния на неговата приятелка, защото са му откраднали телефона, а се прибира от морето и тя се притеснява. Набрах номера и казах на момичето, че приятелят й се е върнал от морето, обясних й за телефона и чух: Ох, багодаря. Не му дадох телефона, защото съм виждала как грабват и бягат. Колежката ми ми казва:
- Ти направи днес едно добро.
Не бях се замислила, че правя добро. Знам как чакам, когато децата ми или приятелки са на дълъг път. Притеснявам се, докато не ми се обадят. Тази въздишка на облекчение, която чух...от непознатото момиче...Сигурно цяла нощ е звъняла и като не го е чула, кой знае какво й е минало през главата. Какво ми коства едно обаждане? Нищо! Не можех да отмина, не трябва!!!
Нелко, дай аз да ти гледам, не взимам скъпо и всичко ще ти позная. Бивша колежка, след катастрофа започна да гледа. Каза, че е много изморително и спря да се занимава. Но каза също, че за другите „вижда”, но за себе си - не може.
Айде ти на мен да ми гледаш, аз на теб, по-евтино ще ни излезе! Виждам...тези дни ти се пада голям късмет!!! Дано!!!
-
Светланчик, ама другия път като идеш да ти гледат, питай бе, не ги затруднявай гледачките. И аз като тебе, бях отишла при една, ама тя на свещ ми гледа жената, и си говореше с разни духове - единият беше на баба Вангя, лека й пръст! Поне така твърдеше жената, щото леля Вангя и е "завещала" заложбите си. Опитах се да й повярвам - кимах уж одобрително с глава. И... Като отидох да повторим сеанса, реших да питам - ама мъжа й, защото врачката я нямаше, попитах: От кога се занимава жена ти с гледане? Явно е много добра, но не съм чувала за нея. А той знаеш ли какво ми отговори?! Казва: Ааа, на нея преди 1992 нищо й нямаше, ама сега какво й стана - не знам. Изгледах го многозначително, а после си тръгнах. Ей така си останах неведома за бъдещето! Поздрав, Щастливке!
-
Радвам се на хора, които ценят това, което имат. Щастливка! Да си жива и здрава, заразителна си. Започнах и аз да летя след прочита като се сетих за моите любими хора. Ако всички мислят за това, което имат, вместо за това, което искат, всеки ще се чувства така-удовлетворен и щастлив. Поне от време на време трябва да се замисляме по този начин.
Ей ама винаги имаш какво да кажеш, пълна си със свежи истории! Обичам да наминавам... -
Така е Ивон!
Добре си дошла, Светлана! Хубаво ми беше да прочета това, което си написала!!!
Странник, аз съм дама, ама не много сериозна.
Селвер, понякога имаме нужда...от много малко, само от две топли думи!
Елена, може би това е щастието, кой знае...
Логична мисъл, добър психолог, имам куче, Доче. Колко взимаш за гледане на кафе? Няма значение, направо ми запиши час при теб. Да нося ли боб, за да ми направиш цял сеанс?
В търсене на щастието, понякога го пропускаме. В желанието си да сме като другите, да имаме колкото тях, не разбираме, че имаме всичко. Живи сме, здрави сме, имаме приятели...Може някой да иска това, което имаме ние, защото го няма. Особено, когато си болен. Купуваме си парцали, а колко дрехи носим, много малко, няколко официални и няколко, в които ни е удобно. А купуваме, за да имаме като другите. Защо? А умеем ли да се радваме и на малките жестове, оценяваме ли ги? Сравняваме се с други, лошо няма, но освен да гледаме, трябва и да слушаме какво става покрай нас. Това помага да разберем какво искаме и как да го постигнем.
- Ти си разведена и си правиш, каквото си искаш, а аз сега трябва да се прибера, защото моя ще ми задава въпроси, къде съм била, с кого.
- Ти луда ли си? Теб някой те чака, а аз...
- А аз съм щастлива! Бившият ми така ме депресираше, че сега самотата ми чак е красива. Той ме наричаше кучка, мързелива, тъпа и ако не бях избягала, сега щях да съм тъпа, мързелива кучка. Вече знам, че не искам на всяка цена да съм семейна.
Мислиш, че Иванова има най-прекрасното семейство. Мъжът й е красив, галантен, винаги усмихнат. А когато поговориш с нея разбираш, че той е такъв за другите, а у дома е съвсем друг. И побоищата са част от това друго. И си казваш, че не искаш да живееш така, другите да мислят, че си щастлива и да търпиш.
Или такъв разговор между приятелки.
- Връщам се от Париж, виж какви ботушки си купих. Мъжът ми понеже има много работа ми подари тази ваканция.
- Блазя ти, а моят ме закара на вилата. Изчезна някъде и след малко се яви с пълна купа малини, поръсени със захар.
- Това е за теб, мила!
- А аз исках да ми купи ботушки, като твойте.
- А аз искам някой да ми набере малини, само за мен, с много любов. Искам да се разменим. Моят ме праща всяка година на екскурзии, мислиш, че ме обича. Не, има си любовница и аз трябва да съм далеч и да си мълча.
- Разведи се.
- Сложно е.
Или: - Петрови са си купили страхотна кола, а ние с тая таратайка.
Виждаме само опаковката, а какво има под нея? Така че въпросът е да се научим да се радваме и на малкото, което имаме. Не винаги това, което виждаме е цялата истина.
Париж, лимузини, маркови вещи, не те правят живота по-хубав. По-удобен – да. Може с тях, но и без тях може. Разведени, семейни с деца или без, няма значение. Важното е да ти се иска да се събудиш с усмивка и да знаеш, че някой държи на теб, било гадже, приятел... Някой, който да набере специално за теб купа...малини, а ти да благодариш, сякаш сте заедно в Париж. В стремежа към голямото в живота, пропускаме красиви и неповторими мигове. Гоним кариери, благополучие...Научим ли се да се радваме на малките дарове, които ни поднася живота, ще се научим да откриваме в тях щастието!!!
-
Светланчик ами то си е от ясно по-ясно:
Щом си със сини очи значи си синеока, а щом си синеока значи си от Украйна,а щом си от Украйна, значи не може да нямаш синя рокля,а щом имаш синя рокля,значи имаш синя кръв,а щом имаш синя кръв значи си щастлива, защото на аристократите всичко им е по-така и децата им,и половинката им, и котката, че дори и усмивката...
Кафето се е размазало нещо по дъното та не видях добре куче или котка имаш Но истината винаги е по-средата - права си... -
Може и това да е щастието,незнам ?
-
Щастието си го носим в тишината на въздишките, но ако надникне някой в сънищата ни ще види, че щастливи сме, защото винаги в мълчание обвиваме това, което ни тревожи. Добре съм дошла в клуба, надявам се! Хубаво ми беше да прочета-сърдечни поздрави!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Росица, „Рядко мислим за това, което имаме, но винаги за това, което ни липсва.” И пропускаме важните неща в стремежа...към какво сами понякога не знаем. Какво е щастие?! За всеки може да е различно, важното е да го разпознае за себе си и да нарече щастлив миг или щастлив ден, денят който е бил различен, ако така го е почуватвал. Може би е усещането за нещо специално, може би...А какво е специално?! За мен една искрена усмивка и денят ми запова щастливо, за друг е стих написан с любов, за трети – луксозен подарък...Според човека и щастието.
Марко, благодаря ти!!! „Живей за днес, защото вчера никога няма да се върне, а утре може никога да не дойде!” Така че, цени това, което имаш!!! Наистина!